Онези дни
Колкото и да си доволен от живота си, винаги ще ги има онези дни, в които апатията разяжда душата ти и тъгата е толкова фина, като паяжинка, че дори не можеш да определиш точния ù нюанс и да намериш подходящото парче, слушайки което да я заситиш със себе си. Да те погълне и да изплюе на повърхността всички неизказаности, които да те задушат с мълчание, за да разбереш колко сила има в него и колко пагубно може да е за теб, за душата ти. Защото всички премълчани думи бродят в нея по цели нощи. Нищо не можеш да скриеш от себе си. Нещата, които се опитваш да запазиш в тайна, са като ярък фон на всяка друга ежедневна мисъл, човъркат полезрението ти, докато се взираш в красивите и допустими илюзии. В онези дни... тези така дълго поливани с отрицание кристални илюзии, започват да се топят, като снежинки, попаднали след спокоен полет в жарката кожа на клепачите ти, които мигом пламват от неочаквания студ и изплакват кремираните ти стари другари. И веднъж прогледнал с тези очи, измити с ледената вода на прозрението, ти никога повече няма да повярваш на никакви илюзии, колкото и примамливи и сладки да са те. Защото помниш соления им послевкус.
Беше един от онези дни... Но аз насилвах сърцето си, вкопчено в една илюзия, да не спира да тупти за нея... Надеждата ми спира полета на снежинката към земята и се моли да е вечна зима. За да го има. Още малко... да съм сляпа.
© Таня Атанасова All rights reserved.
