Онова дете...
Oнази тишина събудила те сутринта, изтръгва душата ти от тялото и тя полита... Обръщаш се назад и сякаш виждаш спомен отлетял... Поглеждаш напред и в мъглата виждаш празнота... Получаваш раните святи от живота, а след това сълзите ти някой попива с нежното си лице. Лицето ти се усмихва, превръщайки се в дете. Онова дете, което загубено търси някой, с когото да си поиграе и среща съдбата си. Тя си играе с него, а след това то пораства и започва да си играе с нея. Двамата сами се забавляват в неяснотата... и неяснотата започва да говори...
Времето ще излекува онези рани, нанесени от тъгата.
Съдбата ще ти се усмихне, когато не очакваш, а любовта ще те докосне...
Красивото ти сърце ще освети света, а лицето ти ще засияе...
Но дали някой ще успее да усети болката преживяна?
Освен Бога... кой би я понесъл... може би само онзи, който я е създал...?
И следва отново въпросът... повтарящ се... за болката.
Отговорът ще последва след като спреш да я чувстваш.
Но какво е животът без болка и какво са думите без чувства?
© Бен Ар All rights reserved.
