(тази част е продължение на предишните)

Някак изтиках единайсети клас. На изпращането на сестра ми за пръв път носих костюм. Грозна картинка.

След това се преместихме, както всяко лято, във Врабчевци.

През първия ваканционен ден отидох до постройката, където баща ми трупаше боклуци, твърдо уверен, че все някога ще му потрябват.

Изкарах колелото – бегач с петнайсет скорости. Не беше боклук – просто го държахме в същото помещение. Напълних шише с вода за из път, сложих го на мястото му върху рамката и веднага излязох на улицата.  Кучетата ме изпратиха с лай, съответно Балкан – с дрезгав, а Сара – с чист и силен.

Карах по точно същия път, по който минах преди години, когато за пръв и последен път у нас дойде психоложката.

Спомних си как водех из околността Цецо, който много ми се радваше, че познавах всичко толкова добре.

Изглеждаше отдавна.

Чудех се дали щях да имам тези спомени, когато чукнех петдесет… или шейсет… или още повече години.

 Изобщо възрастните помнеха ли всички тези неща и нямаше ли да бъде отвратително да си спомням как съм бил глупаво хлапе, живяло безгрижен живот, а после съм се превърнал в грохнал старец и едва ставам от леглото сутрин?

Освен черните щрихи, мислите ми бяха приятни. На бабуните подскачах като на пружина, сетне се спусках главоломно надолу и така, докато баща ми се обади по телефона да съм се прибирал, че трябвало да му помагам за нещо. Имах план да седна някъде в гората и да почета. Не че имаше значение. Чувствах се толкова жив. Не ми трябваше книга, не ми трябваше и друг човек! Просто да съм там, сред природата. Напълно себедостатъчен.

Обаче поех обратно към вкъщи.

Така мина първият ден от ваканцията.

Вторият и той дотича, замина си с появата на звездите, после третият, четвъртият... Така стигаме до онзи ден, в който с тате за пореден (и последен) път изкарахме кучетата на разходка.

Балкан беше българско гонче, а Сара – кръстоска между дратхаар и една порода, която така и не запомних.

Носех къси панталони, но тате ме върна да ги сменя с анцуга и гуменките.

– Така не се ходи в гората!

Баща ми отиде за каишка до малката работилница на двора. Каза, че Сара била много буйна и трябвало да я върже, докато влезем в гората. Балкан, който предусещаше разходката, започна да лае и подскача като печеливш от лотарията.

Излязохме на пътя и се насочихме към близката пътека. Да – най-легендарната пътека в живота ми!

Баща ми обясняваше за природата и районите. Аз изобщо не го слушах – знаех, че не можеше да не дрънка. Все приказваше и вкарваше доста шеги в разговорите, ала като му четях разказите, които бяха с ловна тематика, ми призляваше. Как можеше да пише толкова скучни писания? Естествено, имаха смисъл, но само това – нямаше с какво да ме грабнат. Друго си беше Рей Бредбъри, Кърт Вонегът, Клайв Баркър, Стивън Кинг, Дийн Кунц, Дойл или пък По.

Изобщо не си падах по лова било то за храна или за удоволствие. Приемах кървищата само в книгите и филмите.

Тате пусна Сара, щом наближихме гората и кучката веднага се скри сред дърветата с Балкан.

Вървяхме по черен път, а вляво от нас имаше огромна нива, засята с царевица. В някои краища я пазеха безпородни псета, които ни лаеха, щом минехме край тях. Имаше няколко плашила, направени от парцали и капачки. На няколко пъти се стрясках, защото мислех, че пред мен стоеше човек.

Баща ми обясни, че всичко това са малкото земи, които все още се стопанисваха. От тук, в продължение на километри – почти до Лесничейово – нямаше ни една по-голяма градина в днешно време. Когато ми разправи за огромния трактор, с който бил орал стотици декари наоколо – писателите в България явно можеха и да орат, – аз трудно можех да си представя как всичко това, обрасло като амазонските джунгли, някога е било посято с царевица, пшеница, слънчоглед или каквото там се сеело. На места тревата беше по-висока от мен.

А като се замислех, осъзнавах, че не е било чак толкова отдавна, колкото звучеше.

Баща ми носеше свирка и щом я наду, нямаше повече от две минути и кучетата се върнаха. По муцуната на Сара бяха полепнали много лепки.

И всъщност ‒ това беше. Пълна скука. Дори не видях някое животно, освен нашите. Само дето се бъхтих по баирите и преминавах през драки и къпини – ето защо трябваше да се върна за анцуг и гуменки преди разходката.

Мога да уточня, че тогава узнах нещо ново. Когато слънцето се скриваше зад близкия хълм, а ние се прибирахме към вкъщи, то стана огнено червено. Казах, че гледката е зарибена, но според баща ми, е трябвало да кажа „зарибяваща”, защото тя зарибяваше мен, не аз нея. Как никой не се беше замислил досега?

По целия път обратно се правих на захласнат по природата, както яребицата се прави на ранена пред хищниците, за да ги отклони от малките (а аз за да отклоня нашите от истината, че разходката беше скучна); легнахме си и в десет сутринта посрещнахме на гарата гостите, от които научих това за яребицата – мъжът се разприказва, след като покани баща ми на такъв лов.

(следва продължение...)