Сънувах грозен свят. Единствено огромният човешки череп на върха на хълма вдъхваше величественост и по някакъв свой начин беше красив – капката бяло сред океана от черна, катранена мръсотия.

Ние бяхме там – в катранения свят. Всяка сграда, всяко цвете и дърво, всички пейки, пътища и автомобили бяха черни, покрити с чернота. И ние бяхме такива – част от мръсен свят, наблюдаван от чистия, бял и безсмъртен череп.

Бяхме далеч от вкъщи, но крачехме напред в еднообразието към онзи контраст, там горе – из онова, което приемахме за небе.

Движехме се трудно, газейки в мръсотия. Не усещах миризма, дори не поглеждах в краката си, за да избегна препъване. Гледах към целта на пътуването ни. Исках да стигнем там. Копнеех за това. Нищо друго нямаше значение, освен Той.

Черепът!

Неусетно преминахме през този катранен свят и се озовахме в нов. Тук всичко, което някога е било цвете, или дърво, или пейка, или път, или автомобил беше или изчезнало, или беше на части.

Около нас се ширеха територии, покрити със зъбни колела, ауспуси, болтове, чаркове, гайки... Едно гробище за отминали железни времена.

Тук-там някоя пружина ни караше да подскочим, сякаш бяхме на Луната.

Стигнахме до асансьор – нещо цяло, нещо живо.

Знаехме, че трябваше да се качим.

Черепът също го знаеше.

Така и сторихме.

Въпреки, че асансьорът изглеждаше отвън като черен куб, стените вътре прозираха и можех да проследя изкачването ни по невидимите въжета. Получаваше се илюзията, че се реем в пространството без никаква чужда помощ.

Освен мен, вътре бяха сестра ми, най-добрият ми приятел Цецо и двама по-стари – Ники и Петьо, – които стояха до мен, сякаш сме се виждали през последните седем-осем години и които бяха от онези приятели, за които околните бяха чували, но никога не бяха виждали, защото съществуваха единствено в главата ми.

Никой не ме повика, обаче обзет от внезапно предчувствие, аз се обърнах и щом го направих, кака се хвърли на мен, обхвана ме с крака и ме целуна. Опитах се да проява съпротива, ала не успях. Колкото и отвратително да звучи, трябва да си призная – хареса ми.

След целувката осъзнах липсата на сестра ми. Пред мен стоеше жената от картината. Русокосата се усмихваше до ушите. Преди дори да успея да изкрещя, вече летях стремително надолу. Тя ме беше бутнала от асансьора с думите:

‒ Ще живееш!

Не чувах вика си, заради този на вятъра. Земята беше достатъчно далеч, за да се обърна във въздуха и да погледна към Черепа, който вече не беше череп. Беше се превърнал в огромна, мъжка глава от плът и кръв. Главата на Стефан.

Събудих се с пот на челото и объркано съзнание.

Сестра ми спеше, а картината, чийто образ ме блъсна в съня, се намираше на няколко метра от мен, но поради тъмнината, не можех да я видя. Постепенно се успокоих и се обърнах с гръб към сестра си. Лежах дълго време. Реших да стана. Прескочих кака и се насочих към вратата. Спомних си как преди време тук се беше случило нещо ужасно, породено от въображението ми.

Не искам да се хваля с буйното си въображение, даже напротив. За добро или за зло това е моята история и няма как да минем без халюцинациите и щуротиите, които си бях въобразил. Ще се опитам да бъда кратък и възможно най-точен, без да ви се натрапвам. Подозирам, че никой няма да чуе моите думи, а мисълта за това ме изпълва с ужас.

Обаче много повече ме плаши, ако все пак някой ме чуе и си затвори ушите за мен. Ако някой от вас ме чува, искам да кажа нещо. Името ми е Александър Спероев, роден съм в град Крумовград преди седемнайсет години, последно бях в село Врабчевци, което се намира точно между Крумовград и Лесничейово. Къщата ни е на улица Лайка 9. Потърсете баща ми, който е писател или майка ми, която е художник. Те са единствените такива в селото. Лесно ще ги намерите. И им съобщете, че съм жив. Те няма да ви повярват. Но вие трябва да им докажете. Защото аз наистина съм жив.

И не мога да направя нищо друго, освен да разкажа историята. Тя е много объркана и все още не знам дали е измислица или не.

Студено ми е. Може би спомените ще ме сгреят. Или поне ще успея да забравя къде съм… докато разкажа сегашния момент и се принудя да започна разказа отново. Дано никога не завърша тази история. Дано ме открият преди това. Моля се на Господ за пръв път през живота си. Заради Калина. Също съжалявам за всичко, което сторих на сестра си. Не исках да съм такъв в последните ѝ мигове. Но бях! И не мога да върна времето назад.

 Отново повтарям, ако не сте разбрали. Намерете нашите! Кажете им, че съм жив!

Дано ме послушате. Но нека първо ме изслушате.

Така че… слушайте…

Следва продължение...