Сънувах грозен свят. Единствено огромният човешки череп на върха на хълма вдъхваше величественост и по някакъв свой начин беше красив – капката бяло сред океана от черна, катранена мръсотия.
Ние бяхме там – в катранения свят. Всяка сграда, всяко цвете и дърво, всички пейки, пътища и автомобили бяха черни, покрити с чернота. И ние бяхме такива – част от мръсен свят, наблюдаван от чистия, бял и безсмъртен череп.
Бяхме далеч от вкъщи, но крачехме напред в еднообразието към онзи контраст, там горе – из онова, което приемахме за небе.
Движехме се трудно, газейки в мръсотия. Не усещах миризма, дори не поглеждах в краката си, за да избегна препъване. Гледах към целта на пътуването ни. Исках да стигнем там. Копнеех за това. Нищо друго нямаше значение, освен Той.
Черепът!
Неусетно преминахме през този катранен свят и се озовахме в нов. Тук всичко, което някога е било цвете, или дърво, или пейка, или път, или автомобил беше или изчезнало, или беше на части.
Около нас се ширеха територии, покрити ...