"Онзи Живот, който вечно обичам"
(На един Печатар)
Нощта - безкрайна улица.
В тишината вятърът се смее.
Сякаш Самотата е разбрала -
за Щастието дошло с мастилото.
По оцапаните ръце на един -
от онези мигове, в които
аз прераждам се в думите,
намерили подслон в сърцето
на Вдъхновението!
Знам, че чувството, което гъделичка моята Свобода намери "Новия път".
"Абритус" отдавна спи!
Някой бе споменал някога за "разпилените дни "-
останали запечатани в спомените на миналите слънчеви усмивки.
В различни обстоятелства Вдъхновението не идва само.
Рисунките се рисуват сами!
"Как ли изглеждам, когато не съм сигурен?"
Знаеш ли, влюбих се в красотата -
"На белия ден - белите облаци!"
Без да разбирам защо
ми се иска да съм
прочитано и препрочитано стихотворение -
останало като празничен звън от камбана във времето.
....................................................................................................................................................
Струвало ли ти се е, че можеш да разказваш с векове?
© Петко Петков All rights reserved.
Съзнанието се лута между хиляди недовършени мисли. Хареса ми! А ако наистина разказваш с векове, дали ще ти омръзне някога?