May 7, 2009, 11:36 PM

Опасно близо до небето 

  Prose » Narratives
760 0 1
8 мин reading

Опасно близо до небето

 

  Обичах този 30-ти етаж. Ще кажете, че 30 етажа не са много. Да, но е достатъчно, за да обгърнеш с поглед един милионен град. Да го огледаш надлъж и нашир, да го погълнеш с поглед, да се почувстваш творецът, който го е измислил и сега съзерцава макета му под стъклен похлупак...

  Точно в 11, когато сънливите все още пристигат в офиса, заключвам бюрото си и тръгвам надолу по хълма. Не вземам колата. Обичам да извървявам тези 2 километра пеш, за да почувствам как сградата постепенно се извисява над главата ми, отразила слънцето в огледалното си чело.

  Никога не се качвам веднага горе. 30-тият етаж би се смалил в жалко джудже сред  услужливото свистене на асансьора. Той не ми е нужен опитомен и слаб, не го искам незаслужен.

  Първо отивам във фитнеса на приземния етаж. В 11:30 посетителите са най-малко. Съсредоточените служители, които сутрин пухтят, докато навъртат на пътечката  предписаните три километра, вече са по офисите, старателно подсушили косите си след душа и облекли безлични тъмни костюми. А домакините и мускулестите момчета, работещи нощем, още не са се появили. Спокойно навъртам 10-тина километра на крос машината, а после обикалям и останалите. Задържам се на лежанката, макар и всъщност да я мразя. Дали някога ще използвам тези мускули – във време, когато и куфара си няма къде да вдигнеш? 

  След един час съм готов – в мускулите ми пулсира топлина, духът ми е смирен, но тихо ликува. Сега мога да взема асансьора. Изкачването по аварийните стълби не е алтернатива за мен, дори и да ми разрешеха. Не знам защо – просто няма да ми отива.

  На 30-тия етаж се редят ресторанти. Японски, китайски, индийски, предлагащи печено месо, морска храна, вегетарианско меню. Ценоразписите със снимки приканват посетителите към екзотично разточителство. Но аз отдавна съм избрал своя ресторант. Оставям трепетното пърхане между табелите на възрастните двойки и шумните студенти. Сядам на бара, обърнат към огромното панорамно стъкло. Менюто на деня, което винаги поръчвам, не ме интересува – приемам и пилешко, и телешко, и свинско. Дори спагети.

  Важна е бирата. И неизменната лучена супа. Варена на бавен огън в продължение на часове, докато лютивината на лука се превърне в сладостта на собственото си отрицание и се смеси плътния дъх на истински канадски бекон.

  Момичето в драпирана бяла престилка донася храната и я оставя мълчаливо. Не че е неучтива. Просто знае, че не бива да ме смущава. Нямам нищо против момичета с бели престилки, особено когато им стоят добре. Но не разговарям с тях в такива моменти.

  Това е моят миг. Уханието достига до ноздрите ми, смесило в себе си точните части лук и бекон. През тихото жужене на климатика долита едва доловим Шопен. Но сега ресторантът вече не съществува – усещам как ме всмуква гледката зад дебелото, несъмнено подсилено стъкло.

  Вижда се цялата източна половина на града. Чак до веригата тъмни планини, които го ограждат. Редят се силуетите на сгради – сиви, бели, жълти, кафяви, сини – четвъртити или полегати, с остри шпилове или заоблени кубета, разхвърляни като кубчета в детска градина. Между тях по улици и булеварди пъплят зелени и сини автобуси, черни лимузини и мотори, които познавам по отблясъците на каските. Мога да нарисувам парковете и автоморгите, да забуча знаменца в детелините на магистралите. Един милион души са пред очите ми, без дори да го знаят. Заети с работата, спорта, любовта, страховете, престъпленията си. Със смъртта си.

  Признай ми, Господи, ти, който сигурно се спотайваш зад ей онзи облак, не ни ли виждаш и ти по този начин? Не пъплим ли така пред погледа ти – някъде толкова ниско, толкова далеч, че гледката винаги те изпълва с тиха хармония. Няма стонове, няма молитви отвъд дебелото подсилено стъкло на небосвода. Не ме вини, че се крия зад него – ти също го правиш. Питаш ме дали смея да го счупя? Не знам, Господи, не знам. Аз съм Бог само по време на обедната почивка, но ти, ти кога го си го правил за последен път?

 

  И този ден обядвах на 30-тия етаж. Десертът беше тирамису. Любимият ми. Рядко го включваха в менюто и това само по себе си превръщаше деня в по-особен.

  Не ми се прибираше веднага в офиса. Не че рязкото връщане към ежедневието ме плашеше, не - аз вярвах в ежедневието, аз го обичах. Просто исках да погледам още малко с очите на Бог. Заслужавах го веднъж на две-три седмици. Както заслужавах своето тирамису.

  Платих на момичето с престилката, което ми се усмихна дискретно, и пресякох широкото фоайе. Западната страна бе превърната в наблюдателница с наредени покрай панорамния прозорец далекогледи, задвижвани с монета. Никога не бях поглеждал през тях. Това бе поглед на насекомо, на жалък воайор - не на Бог.    Между далекогледите се редяха масивни глинени саксии с хилави фикуси и палми.

  Времето на обедната почивка бе изтекло и пред панорамното стъкло стояха само двойка младежи на не повече от 20 години. Лицата им бяха обърнати към стъклото и момчето чертаеше с лявата си ръка широки кръгове, а дясната небрежно бе пъхнало под колана на тесните шорти на момичето. „Ето там е гарата! Виждаш ли я?  как скоростното трасе навсякъде е повдигнато на пилони? Ето го влака, сега излиза от гарата!...” Какво разбираше това момче от гледката пред очите си? С какво бе заслужило да бъде тук? Всеки може да пъха ръка в чуждите гащи, но не всеки има очи да гледа! За миг се замислих дали да не му отнема момичето. Тук и сега. Просто така – щрак и готово. Бях го правил и друг път и преценявах шансовете си като добри. Доближих стъклото с намерение да ги заговоря, но гледката на запад спря дъха ми. Отвъд бреговата линия блестеше океанът като безброй разсипани кристали. Тук ги нямаше планините, спиращи погледа ми. Как ли си се смял досега, Господи, на моето самодоволство! Как си крил от мен тази гледка!

  Поглъщах с очи океана като в някакъв унес. Времето течеше, без да го почувствам.  До мига, когато усетих с кожата си някаква странна промяна. Или по-скоро с носа си. В това синтетично пространство се бе просмукала грозна, нелепа, невъзможна миризма. Миризма на застояла урина, на спарено и гниене. Обърнах рязко глава. На мястото на младата двойка стоеше клошар. Как го бе пуснала охраната!? Дълга, сива, проскубана брада, безформена шапка, безброй напластен дрехи. И уста, беззъба уста, от която лъхаше на гнилоч. Раззината пред гледката отвъд стъклото.

  Да, той разбираше. Той всичко беше разбрал! За разлика от онова момче. За разлика от всички други. Погледът му беше вперен в някаква точка отвъд хоризонта. Празен, неподвижен. После устните му се размърдаха, оформяйки, най-напред беззвучно, някаква фраза. „Мамка му и живот!... Мамка му и живот!... Мамка му и живот!...” Отново и отново. Той вдигна юмрук и почука по стъклото. Най-напред беззвучно, после все по-силно и по-силно. Къде беше охраната? Човекът се качи на парапета без да ме поглежда. Трябваше ли да го спра? Така или иначе стъклото беше нечупливо. Трябваше да е нечупливо! Клошарят блъсна глава в стъклото! Глухият звук отекна с необяснимо закъснение. И пак. И пак. Той блъскаше главата си в стъклото и аз не можех да го спра. Не можех да извикам някого. Наблюдавах го като през стъклен похлупак, на който пише: „Не пипай!” Тогава видях очите му. За първи път. Да, той гледаше мен. Само мен. Кръвта течеше по цялото му лице и устните му оформяха друга дума: „Моля те! Моля те! МОЛЯ ТЕ!” Тогава нещо в мен се скъса. Похлупакът се счупи. Знаех какво да правя. Обхванах с ръце една от глинените саксии. Беше много повече от 50 кг. Но сега знаех за какво съм прекарал онези часове на лежанката. Повдигнах я бавно и внимателно – високо над главата. Залитнах но запазих равновесие. Човекът не откъсваше поглед от мен. Отстъпих десетина крачки. Пред мен блестеше западното слънце, сякаш ми казваше: „Давай, не виждаш ли мишената?” Направих крачка напред. Две. Три. Усетих, че се виждам през очите на клошаря. Мъж с костюм и вратовръзка, вдигнал над главата си масивна саксия. Като в забавен кадър. Саксията полита към стъклото по невъзможна траектория – бавно,  много бавно. Стъклото беззвучно се пръска, парчета летят във всичко посоки като снежинки във виелица и пръскат весели отблясъци -  и чак тогава, да, чак тогава, в ушите се забива закъснелият кристален звън, ечи и отзвучава до най-отдалечените кътчета на мозъка. Не трябваше ли това стъкло да е непробиваемо?

  Клошарят стоеше неподвижен. „Хайде старче, какво чакаш?” изкрещях му с чужд, непознат глас.

  Той се усмихваше и не казваше нищо. „Ей сега ще дойде охраната, какво чакаш?” Той поклати глава. Тогава видях, че ръката му сочи нещо. Сочи към дупката в стъклото. Какво сочиш, старче? И на кого? На мен ли? Мислиш, че не те разбирам ли? Добре!

  Направих крачка към прозореца. Изведнъж ме облъхна порив на вятъра, наситен с морски дъх, свеж, мамещ и болезнено студен. Слънцето заслепи очите ми, незащитени от разбитото хромирано стъкло. Да, разбрах те, старче. Разбрах те, Господи!

 

  -Господине, добре ли сте? Толкова съжалявам!

  Зад мен бяха три момчета от охраната. Две веднага повалиха клошара за земята и почнаха превантивно да го налагат. Третият ми се кланяше с почти разплакано от притеснение лице:

-Моля да ни простите, тъкмо се сменяхме. Този старец каза, че преди 40 години е копал основите на тази сграда, но никога не се е качвал на нея. Откъде можехме да знаем, че... Ще Ви заведа при мениджъра, вие естествено ще искате някакво обезщетение, нали?... Заповядайте, насам!...

  Поклатих глава, че няма нужда и охраната закима с благодарност.

- Всъщност... – понечих да кажа. - Не, няма значение.

  Момчетата почти бяха набутали стареца в асансьора. Не знам защо, но от това разстояние някак ми се стори, че ми намига…

 

  Ех, Господи, Господи! Прости ми, че се усъмних в теб. И... благодаря ти все пак!

 

 

© Наследник на Куфара All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Мнозинството от съвременниците ни, както и тези на Христос, са слепи и глухи и то най-често сред добре изглеждащите за съжаление...Поздрав!
Random works
: ??:??