Христо се събуди. Болеше го. Вече няколко седмици, откакто му се обадиха. Толкова ли бяха наистина? Какво значение имаше... светът се завъртя наобратно, всичко се разруши.

Стана от леглото и бутна празна бутилка вино. Червено вино, евтино. Една истински студена сутрин го обгърна, вкопчи се за стъпалата му и се заувива нагоре по тялото му. Трябваше да излезе от вцепенението, вдиша бързо няколко пъти.

Студено; Студено; Студено.

Издиша. Това е начинът да се стоплиш сред студен панел в зимно утро. Липсата го учеше. Няколко стъпки, старият паркет изпука. Дръпна тъмните завеси, които скриваха прозореца. Светлина го удари. Навсякъде е, навсякъде.

- Знам твоите цветове – прошепна тя. Бледостта ù отблъскваше. Сиянието ù привличаше – Ела с мен.

Тогава я усети. Първо съвсем леко, като докосване. Тя беше, не може да греши. Допирът вече го изпълваше, пръсти през косите ù, нейният аромат. Господи, колко е красива. Колко му липсваше. Усмихна му се. Той се потапя в очите ù, потъва в тях. Толкова е топло. Едва дишаше. Вътре в него дъждът спря. Слънцето изгряваше могъщо и силно. През зима няма такова Слънце, помисли си той. В главата му се сблъскаха две галактики, обля го космически прах.

Ослепял от светлина, Христо падаше. Летеше към нея. Отвъд смъртта.