Лена
Осъдена на 20 години затвор
Толкова много лица. Толкова много погледи. Всички онези хора ме гледаха ужасени. Съдеха ме. Можех да го прочета в очите им. А други се страхуваха. Това беше нормално. Мислeха ме за опасна убийца. И как иначе? Ръцете ми бяха заключени с белезници. От дланите ми още се стичаха капчици кръв, които оставяха следа след мен. Двама полицаи ме водeха към колата, която щеше да ме преведе през града за последен път. След това единствената гледка пред очите ми щеше да бъде стената на затвора.
За какво си мислех в онзи момент ли? Не, не мислех за себе си. Не мислех за погубения си живот. Не мислех за убийството, което бях извършила. Мислех за дъщеря си. Моята мила Карина. Моето дете, което бе тъй неспособно да живее само. Имаше нужда от мен. Имаше нужда от грижите ми. На нея бях посветила целия си живот. А сега...не знаех какво ще се случи. Тази мисъл ме измъчваше най-много. Болеше ме, че заради моите действия, дъщеря ми ще страда най-много.
Някога бях щастлива. Бя ...