На  един oтдалечен остров на име Миранда живееха чувствата: щастието, самотата, суетата, алчността и скръбта. Тe всички невинаги се разбираха поради различията си. Например алчността винаги искаше всичко за себе си и не даваше нищо на никого, самотата пък винаги нямаше компания и се чувстваше много самотна, щастието пък винаги беше толкова весело и щастливо, че не му пукаше особено за проблемите на другите, скръбта пък винаги плачеше и за най-малкото нещо, а суетата  все от нещо нe беше доволна. И така си течеше животът  им, всеки със своите проблеми и занимания, докато един ден, докато чувствата се караха,  островът изведнъж започна да потъва. Всички чувства започнаха да мислят какво да правят и накрая им хрумна да си построят салове, с които да отплават. Само самотата се оплакваше, като каза:                                                                                                

-Все едно дали ще умра и без това съм толкова самотна и никой не ме иска!

   Алчността пък, която се тревожеше само за своите грижи, и понеже беше скрила на острова ковчеже, пълно с пари, и сега, като не си спомняше къде е, каза:             

-Никъде не тръгвам, преди да намеря парите си! Трябва да са някъде тук!

  Скръбта пък седеше отстрани и се оплакваше, че не може да построи сала си, а останалите чувства, които вече бяха приготвили своите салове, помогнаха на скръбта за сала ù и вече се готвеха да отплават. Алчността обаче  още не бе намерила  парите си  и остана на острова. Самотата пък просто седеше самотна, както винаги, и чакаше смъртта. Но накрая щастието я взе при себе си, на сала си и каза:                                 

-Не си сама, самота, ние всички сме с теб! - каза то и после запя.

   Алчността пък, която вече бе намерила парите си, търсеше другите чувства. Но те вече бяха отплавали надалеч, а островът се бе напълнил с вода  и  алчността намери  смъртта си, погребана надълбоко заедно с парите си.