VIII

     Бях задрямал на дивана с житието на Доброслав в ръце. При събуждането си усетих приятния мирис на кафе. Медицинската сестра и жена ми, разположени удобно на фотьойлите, пиеха ароматната течност. Бяха включили телевизора и гледаха интервю с известен политик. Заслушах се и аз, тъкмо когато една журналистка го попита дали споделя идеята на Президента за референдум относно членството ни в Европейския съюз, а той отговори, че нямаме нужната зрялост на гражданското общество и затова допитването е опасна игра на демокрация...После интервюиращата се заинтересува дали становището му не е обидно за избирателите, а господинът изтъкна, че ако тръгнем с референдуми да решаваме важни за България проблеми, ще е много зле. Ако имало допитване до народа за участието ни в Косово, резултатът щял да бъде известен - тогава седемдесет на сто от обществото имало ясна позиция: против! Избирателят не можел да е на професионалното равнище на един държавник, който всеки ден получавал оперативна информация и знаел за какво става въпрос... 

Слушах как господинът оценява българското гражданско общество като незряло и си припомних - чел съм, че същото се е твърдяло и от консерваторите през 1879 година, по времето на Учредителното събрание, на което се приема Търновската конституция, точно една година след Освобождението ни от турско робство.

    „Политиката не е аматьорска работа” - важно продължи известният лидер. А на въпроса на журналистката дали управляващите не са длъжни да обясняват на хората за какво става дума, господинът отговори, че има професионализъм, който предполага специална подготовка.

     Зная, че същият  господин е завършил философия и около десет години оглавява партия, в която членуват преди всичко етнически турци. Той мисли, че е един от малцината, които отбират от   политика и  затова счита, че дори  да обяснява на хората, те едва ли ще го проумеят, поради което държавниците сами ще решават   съдбините им, както родителите се грижат за непълнолетните си деца, докато съзреят.  Затова  тези управници ще пращат зелените български „тикви” да зреят под бомбените удари в Косово и Ирак, ще затворят АЕЦ Козлодуй, ще допускат да се подиграват на гражданите ни с обвинения, че са се опитали да убият папата или да заразят със СПИН над четиристотин либийски деца. Пак политиците ще допринесат за унищожаване на българското производство и ще ни залеят с некачествени стоки, ще се преструват, че се борят с престъпността, а младежите ни или ще умират от свръхдоза наркотик, или ще бягат в чужбина, или ще учат как се създава високоразвито гражданско общество - ,,узряло”, та чак и презряло... Ето, вече се чувствам маймуна, скачаща по дърветата!..

 Боже, колко сме били изостанали!... Как се допусна това - да имаме хиляда и триста годишна история, най-древна култура и да стигнем до дъното? Някои историци ни внушават, че вече идвал краят ни – нашата  нация била на преклонна възраст. Статистиците твърдят, че при тази ниска раждаемост и висока смъртност, изселване на младото поколение, застаряване и зависимост от наркотици на останалите тук, ще изкараме най-много още петдесет години. А ние  сме длъжни не само да ги слушаме, но  и да им вярваме! Такива, като господина, ще решават важните за страната въпроси, а ние просто да мълчим - нас няма да ни питат, защото не ни уважават, за тях сме незрели. Наистина “ние сме независими, защото от нас нищо не зависи”, от нас, жителите на страната “Замунда Банана”. И на всеки от нас не му остава друго, освен „съвсем независимо” да осъзнае, че пътят ни към Европа минава през Босфора, както твърди цитираният политик.

     След като тези мисли ме обзеха, избухнах в смях и извиках :

     - Няма да се дадем, няма! Жилави сме ние, а ако си сравним и кратуните, не знам коя ще излезе по-здрава и пълна!

     Жена ми спря телевизора, а медицинската сестра каза, че за да оздравея по-бързо, не трябва да се вълнувам. Глупави жени! Те ще кажат кое ми действа по-здравословно! Но все пак не включих отново телевизора. Омръзна ми да слушам за това, колко сме били малоценни ние,  българите.   Взех лист и химикалка и бързо започнах да пиша.

     - Какво пишеш? - попита ме жена ми.

     - Завещанието си - рекох аз.

     - Но лекарите казаха, че ще оздравееш, мили! - притесни се моята половинка.

     - Здрав или не, нали ние, българите, ще се свършим след някоя и друга година! - продължих аз.

     - Нима им вярваш на политиците? - учуди се съпругата ми.

     - Абе, аз за всеки случай нека  се подготвя! Но все пак се чудя, щом няма да има българи, на кого да завещая имуществото си?

    - Ами на господина, който те развълнува преди малко - със сигурност той и наследниците му ще продължат съществуването си - подсети ме медицинската сестра.

     - Как не ми дойде на ума! - плеснах се по челото и продължих да пиша.

     - Какво написа, скъпи? - любопитстваше жена ми.

    - Слушай, реших още да не правя завещание, току виж сме оцелели, но си записах един виц. Искаш ли да го чуеш?

     - Разбира се - рече успокоена моята благоверна.

     - Някакъв човечец, като мен такъв, бил ухапан от бясно куче. Като постъпил в болница, той веднага поискал химикалка и хартия и бързо започнал да пише. Докторът му рекъл, че няма нужда още сега да си съставя завещанието, защото ще оздравее, а болният отговорил, че той не прави завещание, а списък на хората, които трябва да ухапе преди оздравяването си.

     Жена ми и медицинската сестра се разсмяха, но сигурен съм, че не доловиха дълбокия смисъл, който този виц имаше за мене, ударения в Кербала с бомба по главата. Затова реших повече да не се занимавам с тези несхватливи жени, изпих си лекарствата и пак се захванах с житието на Доброслав Церов.