-Имаме предварително заключение от патолога.

Следователят вдигна глава от тънката папка в ръцете си. В стаята бе влязла дребна русокоса жена в бяла риза, понесла сноп документи. Тридесетина годишна, остроноса и слаба.

-Какво казва?

-Смърт от кръвозагуба-сякаш нямаше да се досетим-усмихна се накриво.-Множество прободни и прорезни рани. Неприятна гледка. Криминалистите също са готови с доклада си.

-Някакви следи в къщата?-поинтересува се мъжът.

-Освен тези на момичето и младежа-Не. Никакви. Няма отпечатъци, нямаме оръжие, нямаме ДНК проба. Ударите са в гърба.

-Знаеш ли-много ме обнадежди -саркастично подхвърли мъжът.-Имаме изчезнало момиче, което сигурно е видяло всичко, изчезнал младеж, току-що събудил се от кома вследствие на побой и друг, най вероятно убит от призрак. Ако успеем да открием поне един от трите, си заслужаваме медала.

-Нещо не се връзва-поклати глава жената.-Каква е връзката между тях? Джейн и Виктор са близки приятели, познават се от деца. Виктор е нападнат и пребит почти до смърт, незнайно защо. Момичето го посещава в болницата. Същата вечер тя се скарва с волейболиста в дискотеката, но си тръгват заедно. Той е убит, а тя изчезва. Виктор вече излезе от кома, но това не променя нещата. Защо не иска да говори с нас и защо е избягал от болницата? Бил е в кома. Има най-сигурното алиби, че не е убиеца на волейболиста. Тогава защо се крие?

Кабинетът беше ярко осветен от белите неонови лампи. През спуснатите щори се мярваха останалите служители в по-голямото общо помещение. Тук обаче не се чуваше непрестанното жужене на хората, а само приглушеното съскане на климатика. Следователят потропа по бюрото си с пръсти.

-Виктор е пребит в сградата на колежа от състуденти. Може би волейболистът го е нападнал, заедно с групичка приятели, естествено. Но какъв е мотивът? Нямат почти нищо общо, освен...освен момичето...Тази Джейн... Да започнем от нея. Коя е. Откъде е, къдеможе да е отишла... Възможно е тя да го е убила, отмъщавайки за побоя над приятеля си. Само дето нямаме никакви доказателства за това, освен че е била там. Тя е единствения свидетел на убийството, имам чувството, че знае много неща и за двамата. Тя е свързващото звено в цялата бъркотия.

Жената кимна и понечи да излезе.

-Натисни патолога да побърза с аутопсията-подхвърли мъжът.- Прокурорът ми диша във врата да намерим по-бързо виновен. Медиите гръмнаха с това убийство на млад переспективен спортист. Искат да линчуват някого. Направи всичко възможно, но не искам никакви журналисти. Все още. Тази работа е прекалено заплетена…

…………………………………………………………………………………………….

-Не разбирам защо искаше да дойда с теб, Лионард?

Яздеха един до друг под дъжда, обградени от почетна стража, чийто наперен вид бе като удавен под изливащите се струи. Джошуа бегло ги оглеждаше с ъгълчетата на очите си. Опитваха се да изглеждат безразлични, да яздят както подобава на почетен екскорт, но за тях дъждът значеше часове старателно почистване и излъскване на броните и оръжията, стоене на пост с мокри дрехи, натежали от водата, без възможност дори да изтрият лицата си.

Нищо от това не го засягаше, не се налагаше да се замисля за подобни неща- една от многото придобивки, които положението му близо до Лионард му предоставяше. Валеше тих, неизменен дъжд - любимото време на Джошуа. На Острова валеше често-безкрайни дъждове, особено сега-пролетно време, които отмиваха всеки цвят. Навел глава под качулката на наметалото си, яздейки спокойно до лорда-можеше да бъде едва ли не щастлив.

-Това е приятелско посещение-отвърна Лионард, също наметнат с пищно кожено наметало с качулка.-Лорд Ислейн може да го изтълкува погрешно, ако го посрещна само с военни. А нито секретарят ми, нито върховния съдия ще се съгласят да излязат с мен в такова време…Канцеларската работа доста ги е изнежила…Ти си съвсем подходящ придружител, Джошуа. Ислейн ще е впечатлен, че началникът на разузнаването е дошъл да го посрещне.

Младежът изсумтя в отговор.

-Не виждам защо трябва да отиваш ти-поклати глава той.-Хората му познават града. Един адютант щеше да свърши същата работа вместо теб.

-Ислейн идва от любопитство- с неприязън отвърна лордът.-Слуховете за малките надоразумения тук са обиколили всички острови. Разбери, Джошуа, трябва да го убедя, че не ме е страх да се покажа по улиците.

-Хм!

Дълъг, непоносим дъжд, започнал още от сутринта. Хората се бяха затворили по къщите и кръчмите, само в малките дюкянчета проблясваха признаци на живот. Градът беше притихнал и меланхоличен, можеше да язди часове наред така, но конят щеше да изстине, а лорд Ислейн и хората му чакаха на пристанището. Понякога желанията са твърде глуповати. Той отръска качулката и отново я нахлузи пред лицето си.

-Джошуа, надявам се да си размислил за това, което ти казах.

Проклет глас! Неизменен и спокоен като дъжда. Този път не бяха в двореца, нямаше къде да избяга. Значи затова го бе взел със себе си, да говорят?

-Всички информатори имат заповед да издирват Виктор –стриктно отговори той като че даваше отчет.-Скоро ще го получиш, Лионард.

Другият се засмя изпод качулката си. Присмиваше му се. Отново!

-Сигурно е странно за човек като теб, Джошуа-обади се през смях той.-Да търсиш един-единствен човек, след като досега си следил плановете на толкова много хора. Нарича се лов, знаеш ли? Когато станеш като мен, ще се научиш да цениш преследването повече от самия арест.

-Казах ти, че не мога….-не беше правилният тон, не можеше да си позволи да говори с господаря си така.-Нещата излизат извън контрол. А можеше да избегнем всичко това-насилието, бунтовете…

-Джошуа-гласът не търпеше възражения. –Престани да ме убеждаваш кое е рсдно и кое не. Ставаш досаден… като някакъв нравоучител.

Нищо не отговори. Винаги си бе представял някакъв обобщен портрет на злото в живота, нещо гигантско, нечовешко, ужасяващо. Щеше да е много по-лесно да го приеме. Като Харбър, например с неговата кръвожадност. А то бе съвсем близо до него. Самият Лионард Силк, който яздеше на крачка от него. Владетел, не търпеше своеволия и откази.

-Не винаги сме били такива, Джошуа –каза като продължение на мислите му лордът.- Обстоятелствата ни принуждават на крайности. Променят ни. Спомням си дните, в които единственото ти желание бе да си близо до мен…

Джошуа изтръпна, изведнъж ги обля ледена пот, мускулите му изтръпнаха, сякаш се готвеше за физически сблъсък.

О, недей!

Млъкни, млъкни, по дяволите!

-Искаше да получаваш одобрението и ласките ми, а сега си толкова озлобен…

Мразя те, мразя те…

-Хвърляше се в краката ми само за една моя дума…Но тези времена отминаха…И въпреки това ти пак си тук, близо до мен…

Нищо не отговори, дори монотонният дъжд не успяваше да проясни съзнанието му. Искаше да се приведе съвсем, да се скрие вдън земя и тези студени лешникови очи повече да не го гледат.

-Не съм глупак. Знам защо ненавиждаш Гейбриъл. Мразиш онзи негов тъжен покорен поглед, мразиш, че прекарва нощите си при мен…

- Не разбирам защо всички се правят, че не забелязват странните ти увлечения…

-Това е просто ревност, Джошуа. Просто ревност…

-Какво толкова намираш в него, Лионард?-осмели се да прошепне той въпреки буцата, заседнала в гърлото му.-Та той е толкова плах и беззащитен! Не му е мястото в този твой жесток свят-той е още дете!

-Светът е борба за оцеляване, малкия. Ти беше същият едно време...Някой като нас оцеляват, други- не…

Широката главна улица се простираше пуста пред тях, значеше, че това спокойствие е подсигурено от войници. Но те не се набиваха на очи и в този дъжд хората не поглеждаха към тях, забили поглед в краката си. Най-накрая отпред се появи портата на пристанището, уголемявайки се с всяка стъпка на коня. Вдигна си яката изпод качулката.

-Понякога животът ни принуждава да бъдем добри.

Не беше предизвикателство. По-скоро последна надежда. Може дори да не го беше чул.

Глупости. Лионард чува всичко, което иска, дори да е прошепнато в ураган. Не беше остър слух , той сякаш четеше самите мисли на хората.

-Не се преструвай на наивен, Джошуа. Намираме се във военно положение. Лесно е да си добър човек...Трудно е да oстанеш жив....

Стражите отвориха крилата на портата и се откри гледката към пристанището.

-Няма мир, така ли?-заинати се той.

-Мирът е за слабите и невежите, Джошуа. Враговете ни са прекалено силни, за да се преструваме на добронамерени.

Пристанът бе разчистен за един-единствен кораб. Забавиха съвсем ход и конските копита зачаткаха отчетливо по настилката. Гъста мъгла се стелеше над нея и заглушаваше виковете и заповедите, носещо се от малкия кораб. Нямаше хора и въпреки това кордон от въоръжени мъже с брони и шлемове охраняваше кея. Лионард и спътниците му се разположиха на плаца и зачакаха лорд Ислейн и свитата му да се изкачат по хлъзгавите стъпала към тях.

Джошуа бе загледан към акостиралия кораб и щъкащите като насекоми по него моряци. Бризът постоянно променяше посоката на дъжда и флаговете на мачтите унило се поклащаха, подгизнали от вода. Приличаше на скелет с високите си мачти, висящите въжета и навитите платна. Дъждът замъгляваше очертанията му. Не смееше да погледне към морето на хоризонта. Знаеше, че сега е сиво и негостоприемно, че е изпълнено с прекалено много острови, където би могъл да отиде за ден път с бърз кораб като този. И повече да не се върне. Неясната представа за този живот го измъчваше, той се сви в наметката си, неподвижен под ситния дъжд, зареял сивия си поглед към сивия хоризонт. Няколко морски птици прелетяха над тях, размахали самотно криле. Стоеше замаян-от мъглата, от дъжда, от дълбоките бавни стонове на вълните, от топлината на коня под себе си и видението, донесено от птиците.

Мразя те, мразя те, МРАЗЯ ТЕ!

-По дяволите, Лионард! Не можа ли да докараш някоя карета?! Подгизнах в това блато!

Грубоват, прегракнал глас. Лорд Ислейн бе поне петнадесет години по-стар от Лионард, брадат, побелял, с насмешливи очи, които оглеждаха абсурдната им групичка. Носеше същата диадема като Лионард. Водеше няколко души със себе си, които се озъртаха намусено и раздразнено. Лионард бе слязъл от коня и сърдечно се поздравяваше с другия. Джошуа осъзна какво става и тихо се плъзна от седлото, приближавайки се до лорда. Представиха го на Ислейн, но мисълта му продължаваше да блуждае другаде. Някъде горе, към чайките, разперили крила под дъжда, към мачтите на новопристигналия кораб и отвъд тях, по блестящата пътека, която светлината оставяше по спокойните вълни, към хоризонта и всички онези неща, които няма да види.

……………………………………………………………………………………………..

Отново бяха в подземията-войниците бяха ударили главното им убежище, но никога нямаше да успеят да прочистят всички катакомби. Беше мрачно и мръсно, осветено от пушливи факли, ронещи се стени, които не винаги бяха иззидани с тухли. Сибила беше свикнала с с тази обстановка и не обръщаше внимание, докато минаваше през пустия коридор.

Пред вратата пазеше един светлокос бунтовник, който мълчаливо й направи път, когато тя поиска да влезе в помещението. Момичето повдигна шала от раменете си, с които се бе увила и бутна скърцащата врата. Разговорът вътре секна. Полите й се провлачиха по калната земя и тя затвори след себе си. Имаше няколко души в стаята, спрели насред някакво разгорещено обсъждане. Светлите й очи огледаха мястото-голям подземен склад за провизии, опушени стени, таван с гредоред, пропаднал в дъното на стаята и посипал рохкава почва. Колкото по-голяма и празна изглеждаше стаята, толкова по-отчаяно и жалко бе положението на бунтовниците. Бяха като плъхове. Объркани и уплашени.

Една жена отиде при нея, обгърна с ръка раменете й.

-Сибила, добре ли си?

Очите я фиксираха за кратко. Отдръпна се. Не искаше да я докосват. Не сега.

Никога!

-Ще се оправя.

Бяха пренесли маса тук, долу, но повечето стояха прави. Марица бе седнала върху дъното на обърнат кош за плодове и стискаше в ръка тоягата си. Един от мъжете й хвърли поглед, защото всички други мълчаха.

-Какво?-озъби се старицата.- Разбира се, че можем да говорим пред нея. Тя е една от нас! Беше там през цялото време…За разлика от други, които избягаха при жените и хубавите си къщи!

Беше предизвикателство. Сибила се бе дръпнала в ъгъла, в сянката и зачака. Мъжът веднага се надвеси над масата срещу Марица. Момичето вече не бе проблем.

-Точно там е въпросът-рязко каза той.-Повечето имаме семейства, трябва да мислим и за тях. Нищо нямаше да постигнем, ако ни бяха заловили, не разбираш ли? Не можем просто да се разбунтуваме , Марица! Войниците идват от други острови, не им пука за нас! Ще ни избият като кучета!-удари по масата и другите изтръпнаха.

-Бяхме толкова близо !-викна тя.-Държахме бъдещето в ръцете си! Провалихте се, за да си спасите живота!

-Трябва да решим ,трябва да направим избор!-обади се друг мъж с неколко дневна брада и сълзливи очи.-Убиха Дарън, убиха Шон, изгориха домовете им и домовете на всичките им познати. Сега загубихме и Джордж. Никой не знае къде е Виктор. Най-вероятно е мъртъв, знаеш ли? Или още по-лошото-да са го заловили…

Някакъв ропот мина по редицата около масата. Жената до Сибила поклати глава като че това щеше да промени положението. Марица се вкопчи с взе ръце в тоягата , на която се подпираше.

-„Загубихме Джордж“?!!-с неприязън повтори тя.-Така ли наричаш това, което стана? Така ли наричаш предателството му спрямо всички нас? Не видя ли до какво доведе неговата алчност?! Той и синът му разиграха най-противната игра, която може да съществува!

-Аз не вярвам, че Джордж е предател-обади се някой до нея.-Ами ако Лионард е пуснал този слух само за да ни разедини?

-И успя-подкрепи го брадатият.-С няколко подхвърлени думи успя да направи това, което всичките му мерзости не успяха.Загубихме най-добрия си боец. Няма кой да ни води-погледът му обхождаше лицата пред него.-Ще ни изловят като плъхове. И аз не искам Лионард да реши , че ни е прегазил, но първо трябва да се погрижим за семействата си. Нищо не можем да направим сега. Прекалено слаби сме.

-„Най-добрият си боец“?!- отново избухна старицата.-Така ли? Съжаляваш един доносник, който ни доведе дотук? Семейство? Имам ли семейство аз ?- изсъска тя в лицето му, задъхана, подлудена.-Знаеш ли какво ми отне Лионард? Какво ми взе? Ако можех да отида сега при него, щеше да разбереш какво можем да направим. Сега!

-Не съм съгласен, Марица. Не го решаваш само ти.

-Значи това било?- брадичката на жената затрепери.

Заобиколи масата, подпирайки се на тоягата си. Сивите й плитки се залюляха пред гърдите, разплетени, изтънели. Вещица“ крещеше всичко в нея. Тя не отмести зачервените си очи от лицето на мъжа.

-Мислиш, че като съм жена, не заслужавам думата? Мислиш, че единственото което трябва да направя е да се свия в някой ъгъл и да чакам да умра? Така ли си мислите, нещастници ?-тя отстъпи заднишком, крещейки истерично.-Никой няма да ми казва какво да правя! Няма да търпя хора, които плачат за един предател и искат да се измъкнат! Мразя ви, мразя ви- всичките! Крийте се. Щом искате…Страхливци! Страхливци!

Жените тръгнаха да я успокояват. Тя се измъкна и затвори със замах тежката врата. Двамата мъже, надвесени над импровизираната маса, я следяха с поглед, объркани, разгневени. Сибила, която мълчаливо бе наблюдавала разпрата, я последва. За изненада на всички, Марица дръпна почти грубо девойката за ръката, повличайки я подире си.

-Ела с мен, момиче!-нареди прегракнало тя.- Ние знаем какво са ни сторили, знаем какво трябва да се направи…Страхливци!

Изплю се в прахта и закуцука по пустия коридор. Сибила се озърна тревожно през рамо-мъжете бяха подновили дискусията си на светлината на факлите.

-Тя се е побъркала-долови момичето нечий шепот, дошъл като ехо от далеч.

Вратата се хлопна пред лицето й, заглушавайки гласовете отвътре. За секунди се чуваше само пращенето и съскането на горящите факли, после тунелът се изпълни с топуркането на тичащи крака. По стените заподскачаха сенки.

Придържайки краищата на шала, Сибила догони старицата в началото на завоя. Марица се бе облегнала задъхана на стената, беше пребледняла. Изправи се пред нея-нищо не казваше, гледаше я с насълзените си очи и чакаше.

-Ти ме разбираш, нали?-изхриптя жената.-Ти знаеш! Не мога да се откажа сега. Дадох …всичко. Не може да свърши така.

Пое пресекливо дъх, отмятайки глава и притискайки гръб о камъните, сякаш я бе пронизала остра болка. Сложи юмрук на гърдите си и се опита да диша нормално. Отне й няколко секунди да съвземе, после отново се обърна към момичето.

-Трябва…да ме послушат-продължи тя.-Да предприемат нещо. Сибила, ти знаеш. Какво ще направят? Ще се вдигнат ли срещу войската?

Девойката примигна бързо, за да прогони избилите сълзи. Отговори тихо:

-Не трябва да го правят.

Марица може и да не я беше чула. Изглеждаше толкова уморена, беше безкрайно уморена. Онова в гърдите отново я стегна, пропълзя по цялото й тяло, сви стомаха й. Полазиха я тръпки, а се обля в пот.

Значи това било? Не болеше чак толкова. Замая се-тялото й натежа от топла умора. Беше и хубаво, и страшно.

-Да, трябва-забъбри тя.-Ти знаеш-не й стигаше дъх, а искаше да говори, да крещи.-Знаеш…Къде е Виктор? Жив ли е?

-Той не е този, за когото го мислиш.

-Той е добро момче-пръстите й изтръпнаха, не можеше повече да държи тоягата си. Не й трябваше повече. Дървото бавно се отдели от ръката й и се стовари глухо на земята, вдигайки прах. Жената бавно се свлече по стената и седна сред омачканите си поли. Момичето клекна до нея разплакано.

-Много неща не трябваше да стават така, милата ми-гледаше я, а онова бавно стискаше сърцето й, обливайки я ту студено, ту топло.-Нито с теб, нито с мен…Сега ще видя децата си, знаеш…

Сибила стисна ръцете й-леденостудени, лепкави, прехапа устни.

-Боли ли?

Възрастната жена се усмихна.

Има неща отвъд болката.

-Кажи… на Виктор, че му давам… благословията си. И на теб…също…

Ръцете се отпуснаха. Сибила избухна в сълзи и сграбчи старицата в задушаваща прегръдка. Меката сива коса докосна бузата й. Тялото на Марица бе ужасно натежало, отпуснато и бездиханно. Плачеше и плачеше, скимтеше от ужас пред целия мрак, който ги обгърна, и притискаше Марица, макар че знаеше, че вече е мъртва.

Не искаше да вижда повече, не искаше да знае.

Беше благословена.