ОТ ДРУГАТА СТРАНА
                                                            (Разказ)
 

 Притворих очи, слънцето блесна в очите ми, но така ми се искаше да се излежа поне още миг, поне още секунда, която времето да разтегли и по някакъв неведом начин да превърне в час, ден, столетие... Нима наистина трябваше да се събуждам? Защо трябваше да ставам? Сладката дрямка припълзя под клепачите ми, тъмнотата на забравата ме обгръщаше, поглъщаше, като тежък предмет, който се спуска към дъното на небитието. Толкова блажена е тъмнотата, като в майчина утроба. Взрян в нищото, тревожните мисли отлитаха, болките превиваха гръб и се снишаваха, ухилената физиономия на върлия свят притихваше засрамено. Само още секунда, само още миг... Тук, да, тук е толкова хубаво, притискам чаршафа с пръсти и се обръщам на другата страна. Люлея се на талази между двата свята, приливи и отливи; отнякъде се носи мирис на кафе, дочувам дърдорене на телевизор, но свивам недоволно чело и чакам отлива за пореден път да ме унесе. Там, от другата страна, можеш по цял ден да се излежаваш, озовавам се на това място, непознато, но толкова красиво. Земята е пълна с дървета, чиито клони са разлистени широко, а мирисът на тръпчиви плодове не спира да ме преследва. Шумоленето на потока неспирно бърбори, омайва ме със сладки приказки, а непозната, огромна, птица размахва огромните си криле. Планините, като синя огърлица, високи и хладни, обграждат чудния свят. Повдигам гърди и поемам от въздуха. Изсред планините долитат дрезгави, дразнещи викове, с голяма уста. Това е Нели, жената, за която се ожених, понеже наду корема, роди, а след това пак го наду и пак роди. Първия път трептеше от щастие, на втория – проклинаше късмета си. Врещи, че шефът ми ще ме изгони от работа, че без това заплатата ми не струва, че този месец пак ще се чудим как да си платим телефона и интернета, но тирадата ѝ (набираща руска картечна сила) е прекъсната от бебешки рев, който може да опъне – още малко и ще се скъсат! – нервите и на най-самоотвержения родител. Звук, от който те втриса, който разцепва благословената тишина, там, от другата страна, където все още се намирам. Омразната ми работа и омразният ми шеф ме очакват; омразното бюро, омразните мостри, които трябва да предлагам на всеки магазин, с надеждата да стане наш клиент, за да заработя някакъв мижав процент. „Нели има стрии“, хрумва ми ненадейно. От доста време не изпитваме желание за секс, това нежелание е взаимно, а когато го правим, е толкова мъчително; и двамата очакваме с нетърпение момента на свършването, за да забием глави в собствените си възглавници, където най-сетне да завършим деня си. Не, няма да стана – решавам – настава моментен покой (Нели е заета), изтънялата картина на съня ми се възвръща, придобива плътност. В нея съзирам едно огромно око. Нещо кръгло, като покрито със стъкло, през което виждам Нели, която се суети около крещящия вързоп, двегодишният Дани се тътри между краката ѝ, майка му сменя памперса и току хвърля поглед към спалнята, за да види дали съм станал. Около мен е искрящата зеленина, от която ме заболяват очите и онова ухание на плодове, от което устата ми се пълни със слюнка. Все пак трябва да мина оттатък. Трябва да разкъсам тънката ципа, да се озова в реалността, да помогна на Нели с децата, да отида на работа, да се прибера, да правим мъчителен и неудовлетворяващ секс и чак тогава отново да заспя...

 – Искаш ли да останеш? – непознатата птица с огромни криле е застанала до мен, клюнът чисти перата ѝ. На височина е колкото мен, но изобщо не се уплашвам, нито се учудвам, че ме заговаря. Даже е естествено. Очите ѝ са ахатови, блестят. От мисълта да остана тук ме побиват сладостни тръпки (разбира се, не вярвам, че това е възможно), но изкушението е толкова неустоимо.  

 – Но това тук не е истинско – възпротивявам се аз. – Това не е реалност, това е просто сън.

 – И кой го казва? - отвръща птицата. – Съществуват много реалности, както и много други светове; някои от тях са паралелни, с други се сблъскваме само понякога, а трети създаваме с въображението си. Всички тези реалности съществуват едновременно. А ние решаваме в коя от тях да съществуваме. Ако би имал избор, не би ли избрал да останеш в тази?

 – А ти кой си? – питам внезапно.

 – Да кажем, че съм богът на съня. При мен има доста човеци. Те са тук, при мен, щастливи, и никога не биха се върнали обратно.
 Поглеждам птицата. Мисля си, че прилича на орел. Не че съм виждал много орли, освен по Анимал планет, но няма начин да бъде ястреб или сокол, щом в нея се е въплътил богът на съня. Перата ѝ лъщят, а единият ѝ крак е леко повдигнат. Погледът ѝ вперен някъде в далечината. Поглеждам към стъкленото око, което се явява врата към моя свят, но картината е замръзнала, Нели със сбръчкано от яд чело остава да виси с ръка във въздуха, която е готова да метне памперса в кошчето за боклук. Дори да не успее да уцели, голяма работа. В момента има по-големи грижи. Една от които е съпругът ѝ, който продължава да се излежава, от който (виждам мислите ѝ) – нищо не става. Тя не само съжалява, че се е омъжила за него – тя е ужасена от мисълта за бъдещето им. Би ѝ се искало да върне времето назад и да послуша родителите си, които я умоляваха да абортира, да не спира следването си, да се реализира и чак тогава да се омъжва. Мисълта да остана ме подмамва и все пак не мога, аз обичам онова миризливо квичащо създание, както и другото, което в замръзналия фотос се е навело под масата и скришно посяга към царевичните пръчки, изпопадали на пода (кой знае откога намиращи се там). Те не само са съсухрени, но и обвити в прах. Дани обаче не вижда нищо противно в това. Напротив. Стига майка му да не го забележи (тя все му повтаря да не яде нищо от земята), ще ги погълне с удоволствие.

 – Тук е прекрасно – отвръщам – но оттатък, от друга страна ме очакват, имат нужда от мен. А и аз от тях. В едно обаче си прав.

 – В кое? – пита богът на съня раздразнено.

 - Ние сами избираме в каква реалност да съществуваме. Затова мисля да се върна и да оправя нещата. Мисля, че вече е време за събуждане.  Усмихвам се. Полагам усилия да се изтръгна от съня, вече искам да съм буден, трябва ми доста време (колко точно?!), докато измина пътя по невидимия тунел, за да се озова в другия му край. Някаква сила се опитва да ме запре, шепне ми, но тя е безсилна, приливът, ведно с волята, ме запокитва с всичка сила и отварям широко очи. Няколко секунди все още не съм сигурен къде точно се намирам, но Нели застава на вратата със скръстени ръце и презрително се взира в глуповатата ми усмивка.

 – Наспа ли се? – жлъчно ме пита. – Защото аз съм будна от шест часа! А часът сега е осем и  петнайсет. Да видим какво ще обясняваш на Тотев!

 – Майната му – отвръщам аз. – Ще си намеря друга работа. И без това заплатата ми не струва – ухилвам се. – Днес ще си направим пикник. А ти ще продължиш следването си!

 Нели се слисва, гледа ме някак странно. Сякаш я е ухапала дива оса.

 – Снощи да не си препил? Не, не си, щях да усетя. Ти си луд! Та ние сега едвам се оправяме! Кой ще гледа децата? Кой...?

 – Ще го измислим – скачам от леглото и я прегръщам. – Все някак ще се оправим. А и твоите родители могат да решат да помогнат с нещичко... Може и с отглеждането...

 – Да не си посмял! Нали уж за нииищо на света нямаше да допреш до тях, а? Майка ми те ненавижда, знаеш го, не ме стискай така, май си се надрусал...

 Нели се смее, от много време насам не се е смяла, така, както при първите ни срещи, смехът я прави красива, желана. Все още се противи, но идеята да се дипломира я обгръща, вдъхновява, разкрива светли хоризонти. Дани се появява на вратата, с ококорени очи, преглъщащ последната царевична пръчка, която май не се оказа толкова вкусна. Това, което вижда, не му допада много, предпочита майка му да гушка само него. Бебето отново изревава, недоволно, че са го зарязали така скоро. Аз се впускам, впускам се преди Нели, и го взимам на ръце.
– Ще ми сипеш ли кафе? Помирисах го, докато сънувах един много странен сън. Нели сияе, приближава се и ме целува по бузата. – Разбира се. А после ще се обадим на нашите!

КРАЙ

Редактор - Светла Милушева