-…ами ако светът ни не е единствения, който съществува?

Виктор я погледана изпод вежди.

- Представи си, че всички вселени са притиснати една в друга като страници на книга. И границата между тях е един дъх разстояние…но е толкова трудно да се разкъса и премине…И все пак понякога една реалност влияе на другата. Или пък двете толкова си приличат, че разликата е само в почерка на преписвача…

-Реалности?

-Безброй много, Виктор. Времето и пространството са само основата, върху която се наслоява реалността. Една страница е вече откъсната, а друга-току-що изписана, си намира мястото в битието. Така равновесието никога не се нарушава.

-Искаш да кажеш, че човек изчита само своята собствена страница, без да подозира за хилядите други?

- Една личност може да съществува само в своето време и място, да има само едно-единствено „аз“. Колкото и да си прилича с всички останали. Да, има хора, които познават всичките си „аз“ и могат да ги управляват, които могат да преминават през реалностите, но те имат вътрешни сили. И нищо от това не остава безнаказано.

-Нима? Значи има някой, който да ми обясни. Как да разбера кои са тези хора?

-Може да е всеки един. Това ние никога няма да разберем…Както никога няма да се изправим срещу Онзи, който е написал първата страница.

-Как да знам кой съм аз? Казваш, че не съм от тук, но…това съм аз!

-Ти ли си наистина?…Със чужди спомени, чужда самоличност, чужд живот? Имаш само името си и лицето ти в огледалото може би е същото-а може би малко по-различно, ако се вгледаш. Чудиш се познаваш ли собственото си тяло…Наистина ли си ти тогава?

-Звучи налудничаво, Сибила. Нима всичко тук е само илюзия?

-О, не, Виктор? Животът тук е съвсем реален и истински. И смъртоносен. Помисли си дали си готов да живееш тук.

-Е, щом си токова проницателна, какво ще направя сега?

-Не знам, Виктор-сви рамене тя.

-Значи не си всезнаеща?

-Самият ти нямаш престава. Но дори да имаше, щях да разбера какво ще направиш тук, не сега, има прекалено много „сега“.

-Ти си луда!-викна той.-Седиш в това студено мазе и ми говориш небивалици. Защо изобщо трябва да те слушам?!

-Никой не те кара-отново сви рамене Сибила.-Подай ми връхната дреха.

Виктор задържа дългата червена наметка, докато тя я облече.

-Ти какво, по цял ден седиш тук и…вещаеш? Така ли?-попита насмешливо.

Отговорът звучеше съвсем простодушно.

-Не, разбира се. Има достатъчно неща, които трябва да се вършат. Просто имам само дарба да виждам границите и преди имах учител, който ми помагаше да не полудея. Ужасно е да знаеш, а да не можеш да помогнеш на хората.

-Какви са всички тези хора навън?

-Бегълци-тя се обърна.

Наметката следваше извивките на тялото й, беше хубава. Малка, стройна и гъвкава. Отиде да обуе пантофите си.

-Лионард напада кварталите, където има смята, че има противници на режима. Наказателни акции. Къщите им са изгорени и разрушени. Повечето от съпротивата са избягали от Острова или се крият тук като мишки. Уплашени са до смърт и мислят, че няма къде другаде да отидат.

-Защо?-недоразбра Виктор.-Какво може да направи Лионард на толкова много хора? Не може да ги избие, не би посмял, дори той!

-Може би нищо-зае се да подрежда някакви неприбрани вещи.-Най-вероятно ще ги разсели извън Острова. Но опитай се да обясниш това на няколкостотин човека, обзети от паника. Все повече бегълци идват тук, защото войската държи пристанищата.

-Чакай малко-спря я той с ръка.-Остров ли каза?

Сибила се обърна с купчина дрехи в ръце и кимна.

-Градът е разположен върху целия Остров, най-големият град. Почти всички провизии идват отвън, от градчетата на брега на залива. Затова лордът може да прави каквото си иска. Казват ,че можел да унищожи града и да обезлюди целия Остров само като спре доставките.

-Ти знаеш ли дали ще направи това?

-Виктор-тя застана пред него.-Аз съм на двадесет години и, повярвай ми, искам нормален живот-избута го, защото бе седнал върху раклата.-Градът все още е ценен, заради хората тук. Това са почти петстотин хиляди души, повече отколкото живеят на петдесет острова, събрани заедно.

-И къде съм аз във всичко това? Какво мога да направя аз?

-Знам какъв беше и какво можеше да направи нашия Виктор. А ти…Опитай да разбереш кой си сега.

-А безбройните реалности?

-Те са си там, Виктор-всичко, което някъде и някога е съществувало, има го сега или може да си го представим. Книгата е твърде голяма и твоята личност не е попаднала на подходящата страница. Когато разбереш какво искаш, ела при мен и аз ще знам. Сега да вървим, време е за вечеря, а при тези обстоятелства не бива да я пропускаме.

Виктор се огледа безпомощно и придърпа одеялото, с което се бе наметнал.

-Само ако можех да си спомня и да разбера кое е истина-просъска той.

-Истина е онова, в което всички вярват- Сибила отвори вратата и му направи път.

-Ами книгата?-спря се на прага той.-Онази философия, която ми разказваше досега. Нали ти знаеш всичко? О, Боже!

-Кой бог призоваваш, Виктор? Тук отдавна не сме имали богове…

………………………………………………………………………………………….

Елизар за пореден път набра номера и зачака. Беше сам в колата си. Спрял в една глуха пресечка. Отново никой не отговори. Той зарови нервно пръсти в косата си, както бе подпрял лакът на отворения прозорец. Огледа се наоколо, премисляйки нещо, после отново вдигна мобилния и избра друг номер.

-Аз съм-съобщи той на секретарката си.-Не, днес няма да дойда, отмени всичко…Да, въпреки това…Лично е, не мога да говоря. Отивам в болницата…Да, с мен всичко е наред…Да, благодаря ти-захвърли телефона на таблото и продължи несъзнателно да разтрива слепоочията си.-Какво, по дяволите, си направил, Виктор-промърмори той.-Пак ме поставяш в неудобно положение

След секунди изкара колата от пресечката и някакво хлапе с колело прелетя на педя от предната броня на колата. Гумите изсвириха от внезапното спиране, инерцията тласна Елизар напред и той изруга подир отдалечаващото се хлапе.

-Проклет град-изръмжа след малко той, когато седна зад волана и се опита да потегли, но колата отказа да запали.

Повтори опита още няколко пъти, не успя нищо да направи. Излезе навън, облегна се на предната врата и отново звънна на някого.

-Да, пак съм аз-рече той, изучавайки с поглед забутания квартал, в който беше попаднал.-Обади се на сервиза и им кажи да пратят екип на…не знам къде съм, по дяволите, да го намерят на GPS-а! И по-скоро, че тук за отрицателно време ще разфасоват колата на съставни части …Миличка, не мисля, че е твоя работа да питаш какво търся тук…Да, няма проблеми…Разбира се. Ще се пазя…Какво? Чакай, връзката…

Този път Елизар наистина се ядоса. Дисплеят на телефона просто угасна заради изтощената батерия. Хвърли непотребния вече телефон през прозореца върху предната седалка. Намираше се в някакво гето. Здравият разум му припомни, че не бива да идва тук със служебната си кола и скъпия си лаптоп.

Всъщност изобщо не трябваше да идва.

-Не мога да повярвам, че живееш на подобно място, Виктор-измърмори той.

Задната уличка, където се намираше, беше истински кошмарспоред изискания му вкус. От двете му страни се редуваха гърбовете на жилищните кооперации, които хвърляха отвратителна сива сянка по цялата улица, по стените с потрошена мазилка и мръсни прозорци, се виеха стари и ръждиви противопожарни стълби, по тротоара имаше редици от контейнери. Новичкият му фирмен автомобил лъщеше твърде примамливо с цвят на тъмносин металик в тази сенчеста улица. Освен това някакви хора се влачеха все по-близо от отдалечения край на улицата и не му стана приятно, че го видяха.

Не трябваше да идва, беше огромна грешка, че дори си го помисли. Сега единствено можеше да съжалява, че не е изкарал колата на някоя от главните улици. Щеше да има достатъчно излишни въпроси. Огледа колата. Изкушението просто да я зареже надделя. Заключи я, взе само неизменното си куфарче от задната седалка и тръгна пеша. Отсреща, през булеварда, имаше вход към метрото. Стори му се най-практично в момента, но със слизането надолу усещането му се промени.

Беше...истинска дупка. Студено и влажно. Малцина охранители биха се осмелили да останат тук и да пазят реда в тази воняща и мръсна станция.

Мъжът се огледа бегло-събираха се малки групички съмнителни типове, за които бе малко вероятно да чакат метрото. Скитници, просяци, дори неколцина улични музиканти се завираха из мръсните ъгли. Осветлението бе неравномерно, на места прекалено ярко, на места сумрак. Луминесцентните лампи блестяха в локвите. Фигурата на четиридесет и седем годишен мъж с елегантен костюм, марков часовник и скъпо кожено куфарче с прескъп лаптоп в него, застанала нерешително насред осветения коридор, привличаше погледа като магнит. Елизар бързо се осъзна и с престорено усърдие се обърна към информационното табло. Една мотриса профуча с трясък и щом спря, от вратите се изсипаха дузина мъже и жени. Възползвайки се от суматохата, някой се бе приближил откъм гърба му. Нещо твърдо го подпря в бъбрека.

-Загуби ли се, господинчо?-изрече мазен глас в ухото му и го обгърна ужасна воня. Самото присъствие на онзи би го вбесило.-Искаш ли ей сега да се дръпнем на страни и да видим как можем да си помогнем един на друг?-попита гласът и една ръка го повлече за лакътя.

Елизар продължи да гледа пред себе си. Перонът изобщо не бе пуст. Край тях минаваха забързани хора, навели глави, които се правеха, че не забелязват какво става. По-добре да се преструваш, отколкото някой да те наръга заради прекаленото ти любопитство.

Ръката продължи да го дърпа. Елизар не изглеждаше да е паникьосан. Другият пак изръмжа нещо и продължи да го пребърква. Елизар стисна по-здраво куфарчето и щом притиснатото оръжие в гърба му се отдръпна, макар и за секунда, той се обърна рязко и халоса с него нападателя си. Може и да беше чист късмет. Видя, че крадецът се е привел и стиснал единия си лакът. В следващият миг вече тичаше към отворените врати на новопристигналата мотриса, но не си позволи да въздъхне облекчено, дори когато те се затвориха зад него. Опита се да погледне дали нападателят му вече е изчезнал от перона, но големите стъкла служеха единствено като огледало. Докато потегляха, Елизар виждаше собствения си образ, отразен в тях- мъж с изострени черти и лешникови на цвят очи, висок на ръст и добре сложен, с кожено куфарче в ръка.

.................................................................................................................................

Клиниката бе светла и просторна, цялата в синкавобяло и сребристо. Стерилна чистота, блестящи повърхности. Красиво и уютно като в хотел. Дузина лекари и сестри в бели престилки и дрехи в различни отенъци на синьото сновяха по главните коридори, излъчвайки задължителната увереност, че знаят какво правят.

За разлика от тях Джейн се оглеждаше объркано и се наложи дълго да разпитва, докато намери стаята. Вратата бе остъклена и зад матовото стъкло прозираше размазаният образ на кушетка с познатата фигура върху нея. Момичето бе спряло нерешително. След няколко секунди се озърна и спря една сестра, минаваща наблизо.

-Извинете, бихте ли...бихте ли ми казали как е той?

Жената се усмихна, после влезе в стаята на Виктор. Момичето влезе след нея. Нещо тихичко писукаше. Момчето лежеше по гръб със затворени очи и лицето му бе бледо, колкото и болничната възглавница. Бяха му сложили прозрачна кислородна маска и имаше превръзка през челото.

-Виктор Конъли?-каза замислено сестрата, взимайки картона от поставката му.

-Да, какво му е?

-А вие сте?-попита сестрата.

Светлокосото момиче се смути. Все още стоеше нерешително до вратата.

-Аз съм му приятел...близък приятел.

-Щом са ви пуснали да го посетите, предполагам, че сте доста близки. Множество контузии-обясни жената.- Побой, нанесен от множество нападатели. За щастие без особено сериозни вътрешни наранявания, никакви счупени кости...Истински късметлия, имайки предвид какво се е случило. Проблемът е другаде...

-Той...-заекна Джейн.-Каза ли кой го е направил?

-Приятелят ви не се е събуждал, госпожице -погледна я сестрата. -Ударен е доста силно по главата, има мозъчно сътресение, предполагаме и увреждане. Намира се в будна кома повече от тридесет часа.

-Кома?!Кога ще се събуди?

-Трябва да говорите с наблюдаващия лекар. Предполагам, че тя ще ви даде нужната информация, правим всички необходими изследвания, не се тревожете.

Джейн отмести поглед към прозорците със спуснати цветни щори, огледа малката кокетна стая, дивана за посетители, масичките, цветята във вазите, само леглото на пациента с прикачената апаратура показваше, че това не е хотелска стая.

-Не знаех, че майка му може да си позволи всичко това. Дори не знаех, че има редовни здравни осигуровки.

-Не мога да кажа нищо по този въпрос- отвърна сестрата, докато преглеждаше странния уред, отчитащ жизнените му показатели.-Това е частна клиника и ние се грижим по най-добрия начин за пациентите и техните близки. Майка му е тук, говорете с нея като се върне от кафенето. Но бъдете внимателна, тя е много нервна в момента.

-Той...може ли да ни чуе?-отново попита момичето.

-Може би-сви рамене сестрата.-Лекарят ще ви обясни повече. За него се грижи д-р Едингс.Трябва да вървя...Говорете му. Това може много да помогне.

Джейн остави медицинската сестра да мине край нея. Едва когато остана сама в стаята се осмели да се приближи до Виктор. Във вените му бе включена система. Тя се подпря на високото столче до кушетката, но не седна. Безцветните й очи проблясваха сълзливо.

-Виктор, аз...не знам дали изобщо ме чуваш-смънка тя.- Не знам как стана...Просто...просто ми беше много зле и му изприказвах всичко...Аз съм идиотка, знам го...Тъпа, тъпа идиотка! Ти си най-добрият ми приятел, Виктор...Няма значение какъв си и какъв не си-тя се разхълца.-Съжалявам, разбираш ли? Направих го, защото бях ядосана...заради онова твое глупаво държание...Защо си такъв? Защо ме караш да върша глупости...

Продължи с хлипането още дълго, припомняйки му случки от миналото, от както бяха деца, после тийнейджъри, а накрая се оказаха и в един колеж. По някое време изтриваше мокрите си бузи с опакото на дланта си и се взираше в лицето му с надеждата да й отговори. Виктор обаче лежеше все така неподвижно, дългата му тъмна коса бе полепнала по възглавницата и придаваше на лицето му болезнена белота.

-Никога не съм си и помисляла, че разказите ти са глупави-продължи момичето.-Ти пишеш най-хубавите неща, които съм чела, знаеш ли? Ти имаш талант! Много таланти! Затова спечели стипендията, заслужаваше я! Виктор, чуваш ли?-почти викна тя.-Знам, че ме чуваш!трябва да се събудиш, разбираш ли?! Искам да оздравееш и да допишеш онзи разказ. Трябва да го допишеш! Заради мен! Моля те, отговори ми!...

Джейн се обърна. Видя, че в коридора някаква младолика лекарка говори с нисичка, закръглена жена, подстригана късо-майката на Виктор. После стисна студените пръсти на приятеля си и се наведе до лицето му, покрито с кислородната маска.

-Моля те, Виктор! Не знам какво виждаш сега там, от другата страна. Сигурно е тъмно и страшно. Затова, моля те, върни се. Знам, че можеш да се върнеш. Моля те, събуди се, заради мен, за да допишеш историята...

Стисна ръката му още веднъж и тръгна навън. Някой мина покрай нея излизане.

-А, Джейн?-разпозна я майката на Виктор, която влизаше.-Няма ли да останеш?

Беше преминала четиридесетте, изморена и повяхнала. Младежът имаше коса, тъмна като нейната, но очите й бяха кестеняви, за разлика от неговите пронизващо сиви очи. Момичето примигна, опитвайки се да изтрие сълзите си.

-Съжалявам, не мога да остана повече... имам много…много важна работа. Вие...обадете ми се, ако се събуди. Всъщност ...обадете ми се каквото и да стане, моля ви...

Джейн се затича, за да настигне д-р Едингс по коридора.

Пълничката жена бе отишла да бди над сина си, без да й обърне повече внимание.

..........................................................................................................................................................

-Виктор, чуваш ли ме? Виктор, отвори вратата, моля те!

Пантите жалостиво изскърцаха и в тясната пролука се показах очите на младежа, дълбоки сиви очи, които я погледнаха с неодобрение.

-Искаш ли нещо, Сибила?-гласът му също звучеше натежал от гняв.

-Пусни ме да вляза.

Девойката бе облечена в дълга сива рокля със запретнати над лактите ръкави. Изглеждаше изнервена и уморена, като че ли не е спала цяла нощ. Самият той трудно различаваше смяната на часовете в това подземие.

-Трябва да говорим-настоя тя.-Не ми обърна внимание снощи.

Виктор седна на ръба на нара, допрян до стената, в единия край бе изритана завивката. Зае се да нахлузи ботушите си, напъха крачолите на панталона, а сивата му риза остана да виси свободно. Подкани момичето да говори.

-Нещата са опасни и сериозни, Виктор…Ако мога да те наричам така…

-О, пак ли с твоята теория за изкривената реалност?-грубо я прекъсна той.-Знаеш ли, говорих цяла вечер с тези хора, ядохме и пихме заедно. И мога да ти кажа, че те ме познават, цял живот са ме познавали. Нещо повече-дори ги е грижа за мен. Още не съм си спомнил всичко, но мисля, че си припомням някои неща. Места и хора, които съм виждал и преди.

-Може и да е така-съгласи се тя.-Защото границата между нашия и твоя свят е изтъняла, сигурно си сънувал неща оттук, имал си някаква връзка с истинския Виктор. Искал си да бъдеш тук и си заел тялото му, когато той умря.

-О, моля те!-иронично възкликна той, закопчавайки на кръста си колан с висяща на него кама в кания.-Мислиш ли, че някой ще ти повярва?

-Важното е ти да повярваш, Виктор. Много скоро ще се убедиш, че…

-Какво „много скоро“?-изправи се той.-Много скоро войниците на Лионард ще дойдат и ще потушат съпротивата, ако не направим нещо. Знаеш ли какво значи това? Значи разрушени домове, опожаряване и плячкосване, значи убити и наранени хора, деца, които ще загубят родителите си, майки, които ще се разделят с бебетата си. Всичко това значи много болка, Сибила! Тези хора…“Твоите“ хора вярват в мен, макар още да не знам защо и няма да ги изоставя!

-Да ги изоставиш?! Какво си намислил, за бога?!

-Това не е твоя работа-изръмжа младежът и се опита да я заобиколи.

-Напротив, моя е-препречи пътя му тя.-Виждам нещата различно от другите и знам, че в момента става нещо нередно. Нещо се е объркало, Виктор! Реалностите са застанали прекалено близко, прекалено много си влияят, реалността между тях се пропуква…Страниците са залепнали една за друга-каза го бавно, гледайки го в очите.-Представяш ли си какво ще стане, ако някой оттук премине там или обратното?

-Намери някой, който има време за това. Излизам.

-Къде ще ходиш?-сепна се Сибила.

-Трябва да си спомня много неща и да помисля как да помогна-отвърна той и изпъна с пръсти дългата си коса назад.-Отивам да видя какво е положението навън.

-Моля те, не бива-този път изхленчи тя и присви бляскавите си очи.-Не бива да се месиш, иди си в твоя свят, прибери се у дома! Виктор!-той вече отваряше вратата на импровизираната подземна стаичка.-Не търси неща, които няма да намериш, не търси битки, които не можеш да спечелиш….

Последва го навън в осветения с пушливи факли коридор, а той не се обръщаше.

-Недей, Виктор-извика след него тя.-Просто си иди…

Нямаше смисъл да го следва, фигурата му се загуби в мрака. Сибила въздъхна и се упъти в друга посока, която извеждаше към главната галерия. Когато стъпи там обаче насреща й се изсипаха дузина задъхани въоръжени мъже, които помагаха на неколцина ранени. Около тях се скупчи тълпа, която задръсти тесния коридор. Всеки питаше или говореше нещо.

-Трябва да се преместим-долови тя и тези думи предизвикаха лавина от възгласи.-Чуйте ме, Лионард е разбрал за скривалищата!…Идва насам с войници, които опожаряват всичко по пътя си!…Трябва да отведем жените и децата!…

Глъчката избухна отново. Сибила, която седеше встрани от навалицата, опряла гръб в стената, затвори очи и се свлече на пода. Светкавица от болка мина през челото й. Хората се разтичаха паникьосани насам-натам, тя наведе глава и я обхвана с длани. Обзе я паника. Чуваше само собственото си полудяло сърце.

-Ами Виктор?-писна познат глас.-Видях Виктор да излиза преди малко…

Чу се и гласът на Марица. Старицата се бе появила отнякъде, куцукайки, подпирайки се по стените. В суматохата някой я подхвана и избута встрани.

-Марица, трябва да знаеш нещо-каза й тихо мъжът.-Не беше случайно. Между нас има предател, който му е издал къде да търси...Говори се, че е бил Джордж…Аз не можах да повярвам ,но…

-Джордж?-ахна сивокосата старица.-Сигурен ли си?-извърна глава и проследи с поглед един тъмнокос мъж, който изчезваше зад завоя-Джордж?...

Сибила седеше на земята, сляпа и глуха за хаоса около себе си, докато една млада жена не я повлече със себе си, придумвайки я да върви по-бързо.

-Какво става, Сибила?-питаше жената, в чийто поли се бе вкопчило едно шестгодишно момиченце.-Какво ще стане сега?

Сибила се закова на място. Погледът й бе размътен, сякаш не знаеше къде се намира.

-Много мечти ще угаснат днес- каза момичето и я изгледа с безжизнен поглед, пред лицето й падаха тънки кичури коса,-но ще се появят нови…Едно е сигурно-бъдещето вече не в наши ръце…

………………………………………………………………………………………………………

-Беше…добър лов.

Осмината мъже се засмяха.

-Защо, мислиш, приятелю, празнуваме в Ловната зала?-подхвърли Лионард и обходи с поглед стените зад тях.

Залата бе с дървена облицовка, стенописи с ловни сцени, дърворезби и мраморен под. Високо по стените бяха окачени зашеметяващи ловни трофеи-глави на мечки, глигани, най-вече елени, които се взираха в тях с мъртвите си стъклени очи. До един изключителни екземпляри. На едната стена гореше внушителна камина с изящна каменна украса, а в средата бе масата, покрита с храна и пиене за малко пиршество. Няколко слуги безшумно обикаляха и пълнеха чашите на гостите под подозрителния поглед на Лионард.

-Наистина чудесен избор, милорд.

-Тогава да вдигнем тост за негово императорско величество!

Няколко сребърни чаши се вдигнаха във въздуха. Лионард се засмя.

-Император-още не-каза сериозно той, обхождайки с поглед брадатите физиономии на масата.-И всъщност няма как да стане, докато владеем само дузина острова и малка част от крайбрежията. Всичко с времето си. Достатъчно трудности си имам като лорд, за да искам да ставам император, Ривера.

Чернокосият военачалник го изгледа удивено.

-Не мислех, че има човек, който не иска да бъде Император. Нима нямаш амбицията, Лионард? Аз бих направил всичко за това.

Неколцина от присъстващите просто се смръзнаха.

-Сигурен съм, че би опитал, приятелю- измърка Лионард, подпирайки се на лакти и се приведе през масата.-Обаче трябва да знаеш няколко неща за бъдещата си империя. Например това, че на първо място ще ти трябват войници. Много, много войници-много повече отколкото командваш сега. И после- много умни хора, които да управляват нещата така, че да мислиш, че ги управляваш ти. Когато завладееш империята си с оръжие, ще трябва да я поддържаш с пари. Повярвай ми, това е много по-трудно от войната. Когато всеки те дърпа за кесията и казва “Искам“, а ти не можеш да кажеш “Няма“...Защото какво е една империя с празна хазна? И точно когато си мислиш, че си се справил някак, че си се закрепил на ръба на бръснача…Тогава някой ще реши да те освободи от това тежко бреме…като смъкне главата от раменете ти. Странно е колко често се случва това на императорите. А през цялото си свободно време, ще си умираш от ужас, свивайки се в леглото и ще се чудиш кога…

-Стига, Лионард -вдигна помирително ръце един от мъжете и въпреки скъпите дрехи, прошарената му коса и брада го караха да изглежда някак нечистоплътен.-Няма защо да плашиш Ривера. На старци като нас ни трябва само някой, който да ни топли вечерята и леглото.

Те се засмяха и забъбриха за разни неща.

-Ти така ли правиш?-обади се глухо някой от отсрещния край на масата, втренчен в Лионард.-Толкова ли се страхуваш за живота си?

Разбира се, беше Джошуа. Някак от само себе си му се падна това място точно срещу Лионард -най-отдалеченото и най-предизвикателното. Младежът през цялото време бе седял като на тръни, притихнал през повечето време, опитвайки се да избягва косите погледи на лорда. Другите се умълчаха. Не беше само любопитен въпрос, имаше и предизвикателство. Лионард разклати чашата с вино в ръката си и се усмихна над ръба й.

-Не, разбира се. Аз не съм император.

Някой подхвърли мръснишка реплика към съседа си и напрежението като че ли спадна. Лионард, който побутваше предястията с недоверие, някак разсеяно подхвърли:

-Джошуа, налей вино на гостите.

-Не съм слуга-изръмжа сивоокият младеж, но въпреки това стана и взе пълната гарафа.

-Разбира се, че не си, зайче-докачи го един от тях, който носеше голям сребърен медальон на гърдите си.-Но си най-младият от нас, нали? Трябва да почитаме традициите!

-О, кой го казва?!-възкликна мъжът срещу него и заговори, размахал вилица.-Харбър, човекът, който се ожени за онази малка мръсница, която ще му народи дузина копелета, вместо да помисли за благородното си потекло…

Джошуа не им обърна внимание. Лионард бе протегнал празната си чаша в очакване. Розовата струя се плисна по вътрешността на съда, а младежът се наведе към лорда.

-Позволи ми да се оттегля-тихо прошепна той.

-Не.

-Моля те-настоя той.

-Джошуа, казах, че ще останеш. Малко безобидна враждебност няма да ти навреди.

-Хайде, момче, гърлото ми пресъхна!-провикна се най-възрастният.

-Да, хайде, зайче-обади се мъжът с медальона.-Обърни малко внимание и на нас!

Джошуа ги изгледа кратко и заобиколи високия стол на лорда. Вляво от него върху някакви възглавници на пода седеше Гейбриъл, прегърнал лирата си. Момчето го изгледа отдолу-нагоре с огромните си зелени очи и нищо не каза. Джошуа сви гневно устни и продължи да налива вино на военните. Някои наистина пиеха като за последно, но той ги познаваше добре, можеха да се наливат до сутринта и да са само леко замаяни. Самият Лионард обаче едва ли бе изпил повече две-три чаши за цялата вечер, като през цялото време си играеше с полупразния бокал, сякаш се наслаждаваше на всяка глътка.

-Човек огладнява след толкова напрегнат ден-открои се един глас сред гълчавата, докато собственикът му разчупваше с ръце половин патица.

Останалите го подкрепиха шумно.

-Трябва по-често да прочистваме бунтовнически гнезда. Току виж след още един подобен успех изкопчим още една щедра вечеря от негова светлост. Ха-ха!

-Е, жалко, че не бях там-вдиган ръце чернокосият.

-Има за какво да съжаляваш, Ривера, момчетата се поразвихриха. Мисля, че усмирихме този квартал за дълго време,

-О, познавам твоите момчета, Харбър. Трудно се удържа такава шайка главорези. Но виждам, че ти също си пострадал?

Другият потри с длан бузата си. Имаше няколко възпалени кървящи резки, които личаха през наболата му брада. Изсумтя презрително.

-О, това ли? Една русокоса вещица се опита да ми издере очите.

-Жена?-възкликна сътрапезникът му.-Имало е жени?

-Повечето бяха жени и дъртаци, криеха се като плъхове в подземията. Даже не разбраха откъде им е дошло.

-Нападнали сте жени?-продължаваше насмешливо другият.

-Ха, ако беше и ти там, щеше да видиш колко са напористи!

-Е, да,завиждам на момчетата ти. Сигурно си им дал достатъчно време да завлекат някоя фуста встрани от мелето...Ти едва ли си останал назад.

-Какво?!-ревна Харбър и стовари с трясък дръжката на ножа си върху масата.-Аз съм съвсем порядъчен женен мъж!

Надигаше се малка свада, която останалите гледаха с интерес.

-Порядъчността просто блика от теб, приятелю-викна другият.-Дори се е предала на малката ти женица. Знаеш ли, половината ти гарнизон минава през спалнята й да се учи на порядъчност!

-Ха, сигурен съм, че ги е научила на много неща -подхвърли Ривера.-Дори се притеснявам да не изцеди твърде много хората ти преди битка.

Започнаха да си крещят един през друг, докато Лионард ги наблюдаваше със странна усмивка. Изведнъж рязък шум от дръпнат стол прекъсна гълчавата. Някои се обърнаха натам и изгледаха удивено Джошуа, който се бе изправил с поруменяло лице. Лионард го изпепели с поглед.

-Не може...да говорите така...-изпъшка младежът.

-Какво не ти допада, зайче?-попита мъжът с медальона.-Нашите приказки са прекалено груби за девствените ти уши?

-Нападнали сте невинни хора-жени и деца-глухо отвърна той.-Избили сте бегълци! Не виждам нищо забавно, трябва да се срамувате от това, което става!

-Е, не помня някога да съм се срамувал от нещо-засмя се белокосият в опит да разчупи напрежението, Харбър също се изхили.

-Джошуа, моля те-каза някак благо лордът, кимвайки подканящо.

-Остави го, Лионард, прекалил е с виното-отново се опита да се намеси мъжът.

-Съжалявам, тръгвам си-дръпна се крачка назад младежът.

-Джошуа, седни-вече заповяда той.

Момчето се поколеба. Гледаше всички тези грубиянски, полупияни физиономии, които нямаха нищо общо с него. Гледаше и Лионард с неговото студено надменно изражение, ин Гейбриъл, свит като кутре на пода, който наблюдаваше ужасен цялата абсурдна сцена и се опитваше да изглежда по-нисък от тревата.

Обзе го огромен гняв, който се надигна в него като вълна.

-Извинете ме, господа-завъртя се и излезе, без да погледне Лионард или някой друг от останалите.

Ушите му бучаха, пръстите му трепереха от напрежение. Ужасно силно се надяваше да не се спъне или пък лордът да не му заповяда да се върне пред всички тези погледи. Охраната на вратата не помръдна да му направи път, но и не го спряха и той си отвори сам.

-Хм, не си дресирал добре зайчето си, Лионард- поклати глава Харбър, другите замърмориха.

Лордът каза нещо на Гейбриъл и момчето засвири на лирата.

-Моля ви, господа-провикна се с приповдигнат тон той, за да им привлече вниманието.-Имам една малка изненада за вас.

Изпляска с ръце и при този знак охраната отвори вратата и пусна вътре няколко момичета. Шестнадесет-седемнадесет годишни танцьорки, дългокоси, хем почти голи, хем не. Застанаха пред голямата камина, боси и мило усмихнати, а Гейбриъл подхвана подходяща мелодия на лирата.

Военачалниците вдигнаха наздравица за лорда и пиха в негово име. Момичетата затанцуваха в група като някакъв мъглив облак от прозрачна коприна, през който като светкавици проблясваха части от красивите им голи тела.

-Каквото и да казват лицемерите, шестнадесет е най-сладката възраст-изръмжа Ривера.

-Както казах-беше добър лов... -подхвана мъжът с медальона.

............................................................................................................................................................