[ From Yesterday. ]

На ръба. Може би на целия му живот, а може би началото на края... Угризения. Болка. Заблуда. Самосъжаление. Обвинения. Посегнал към живота си веднъж, няма връщане назад, само страх. Лентата на живота, минаваща пред очите му. Не е сам, никога не е бил сам... но се чувстваше отхвърлен, отхвърлен от всички, които всъщност го обичаха. Имаше угризения. Но за какво? Не бе сторил нищо, не бе наранил никого... просто искаше да бъде свободен. Изпитваше вина, че никога не е бил полезен, но защо? Те бяха тези, които не му позволяваха да се натоварва. И защо? Защото беше различен? Това не беше причина... Да живееш само за себе си не по собствена воля бе неговото съществуване. Често имаше чувството, че не той живее, а другите. Беше интелигентен. Възрастта му бе едва 17 години, а не виждаше път напред. Знаеше, че може да успее във всяка област на живота, но някак си не виждаше смисъл в това. Чувстваше се все едно животът му беше на приключване, а не точно обратното. Не беше сигурен какво да прави. Не знаеше... не можеше...

И все пак, той не искаше много. Само свобода, но тя май беше единственото, което нямаше да получи. Хората правилно са казали, че свободата е най-скъпа. А, може би, целта е просто да осъзнаеш как да я постигнеш и задържиш... Е, кой знае, може и някой ден да разберем. Не се изискваше много, за да си щастлив, но колко ли бяха успели да разберат какво точно да намерят? Малцина са, нали? Той беше един от тях. С една мечта, таящ тази жалка, но осъществима надежда.
И все пак, всеки си има спасение по един или друг начин. За него това беше творчеството. Обичаше да пише, но истинската му страст бе в музиката. Не знаеше как би оцелял, ако не беше тя. Винаги, когато свиреше, имаше искра в очите му, сякаш бе първата му и последна любов... а може би беше. Обичаше да държи китарата в ръцете си. Обичаше да чува звуците, идващи от нея...

Винаги беше едно и също място по едно и също време на деня. Винаги... Зелената поляна в края на града, по залез слънце. Нещо го влечеше там. Красотата. Музиката. Сърцето. Винаги едно и също. Слънцето залязваше, а той в продължение на 2 часа свиреше без да спира. Случваше се да припява някоя песен, което го караше да се чувства глупаво и да се усмихва плахо, но кой ли щеше да види усмивката му, след като бе сам? Не беше депресиран, напротив. Виждаше хубавата страна на нещата, но никога не успяваше да я стигне. В онези мигове не се чувстваше самотен, не изпитваше вина, не беше безполезен. Може би се чувстваше щастлив... там - сам с китарата и залеза. Но винаги имаше някакво притеснение у него. Сякаш усещаше чуждо присъствие... Но дали пък не си въобразяваше? А може би, наистина имаше някой.

Да, винаги по това време, всеки ден тя стоеше и го наблюдаваше, докато не си тръгнеше и после оставаше сама, без желание да се прибере, без желание да погледне реално на света. Може би беше страхлива, а може би един истински реалист. Тя бе същата като него, но с малко по-различна съдба. Не беше различна, а неразбрана. Не ù беше забранено, а не го искаше. Можеше да има всичко, да постигне всичко, но не виждаше смисъл в това. Животът ù беше пълната противоположност на неговия. Някои биха казали, че е разлигавена и отгледана като царска дъщеря, но под тази страшна маска се криеше уплашено малко момиченце, което мразеше живота си и не искаше всичко, което има. Имаше абсолютно различни представи за живота и искаше да ги изпробва, но наистина не знаеше как да постигне нещо, след като я беше страх даже да покаже истинското си лице... Единственото нещо, което я караше да се чувства щастлива бе, когато го слушаше как свири. Обичаше музиката. Самата тя свиреше, но не смяташе, че може да се сравнява с него. Беше се научила да свири на цигулка, но не искаше другите да я виждат как свири... всичко това беше само за нея и страстта ù. Бягаше от живота с.и.. Потъваше в собствения си свят. Не виждаше в бъдещето, хоризонта. Единственото, което знаеше, бе, че докато той продължава да свири, тя ще има сили, за да доживее да го види утрешния ден.
Имаше мечти, искаше малко, но никога не го постигаше. Винаги се опитваше... винаги стигаше до края, но точно там нещо ù се изплъзваше. Малката нишка се изнизваше между пръстите ù и оставаше там, където винаги е била.

............

Поредният монотонен ден. Той, както всеки ден, бе на обичайното място. Тя също. Но сякаш нещо бе различно. Мелодията бе по-тъжна от всякога. Сърцераздирателна. Той не бе с обикновената си леко усмихната физиономия, а такава, която издаваше много скръб. Момичето гледаше съсредоточено гърба му. Със себе си носеше цигулката, сякаш знаеше, че нещо е станало. Искаше да се престраши да стигне до него, но бе прекалено страхлива.
Съдба. Няколко камъчета се търкулнаха изпод краката ù и отидоха точно до него. Той се обърна и се загледа внимателно в нея. Сега знаеше, че не си въобръзява, че има чуждо присъствие. Не се задържа да я гледа още дълго, а се обърна и продължи да свири. Не виждаше какво може да ù каже... да ù забрани, може би.
Тя бавно преглътна и се изправи. С малки и несигурни крачки се доближи и седна до него. В този момент се появи силен вятър и дребният ù силует бе скрит от дългата ù черна коса, която се развя буйно.
Тогава момчето я погледна. Бледото ù лице, сенките под очите, измъченият вид... все едно гледаше себе си в женска форма. Усмихна се, когато тя за миг го погледна и после извърна поглед.

Не бяха нужни думи... музиката, желанията им ги водеха. Тя плавно плъзна лъка по струните на цигулката и звукът, който излезе, бе като тихия вятър в нощта - грациозен, но пълен с мълчание, тъга. Момчето затвори очи и се заслуша внимателно. Не искаше да прекъсва това толкова приятно чувство. Този път наистина не беше сам. Вдигна поглед към залеза и за първи път, откакто свиреше на това място, осъзна колко красив е той. До тогава никога не бе обръщал внимание на изчезващото в хоризонта слънце, но сега осъзнаваше колко много бе пропуснал.

Погледна момичето, което бе затворило очи и с плаха усмивка свиреше така, сякаш никога през живота си не бе виждала светлина, сякаш никога до сега не бе вдишвала от есенния аромат на цветята, сякаш не бе живяла. Вдигна поглед към небето и си представи бъдеще без прегради за него, но реалността сякаш му пречеше да си се представи щастлив.
Тя свали лъка и задъхано го погледна. Усмихна се едва забележимо и прибра цигулката си. Вятърът отново развя дългата ù коса и тогава усети промяна в себе си... не беше нещастна. Тръпки минаха по гърба ù, но не обърна внимание на студа, който я обземаше. Беше важен само моментът... моментът, който бе чакала целия си живот.

Седмиците минаваха, а дните намаляваха. Ден подир ден те се срещаха там и мълчаливо творяха. Разбираха се без думи, желанията им ги водеха. Дните сякаш не бяха толкова монотонни. Животът им вече не беше толкова сив, вече не бяха толкова нещастни. Не се преструваха, усмихваха се... живееха един за друг.
Беше изминал повече от месец, откакто те се срещаха и изживяваха моментите на щастие заедно. Не бяха си проговорили. Не че не смееха, просто не искаха.
Беше поредният красив ден, но в сравнение с всеки друг този бе много по-мрачен. Имаше мъгла и беше необяснимо студено. Очите им се срещнаха в размазания пейзаж. Тревисто зелено срещу сребристо синьо. Вятърът премрежваше очите им, а студът ги караше да се чувстват несигурни. Седнаха опрени един до друг на земята, но тя се оказа прекалено студена. Той свали якето си и го положи на земята, след което без думи я подкани да седне. Тя се усмихна. Загледа се в хоризонта и усети треперещото му тяло. Съблече шлифера си и го загърна с него. Без да го поглежда, плахо обгърна ръце около него, за да върне услугата. Той се стъписа. Погледна я, но не искаше да я отблъсне, не искаше... Прегърна я бавно и засрамено се втренчи в хоризонта. Моментът беше незаменим.
- Аз... - опита се да проговори тя. - Аз... Казвам се Елизабет. - довърши тя.
- Дерек - отвърна кратко той с усмивка. Притисна я по-силно в себе си и прошепна:
- Приятно ми е да се запознаем.
Мълчанието беше достатъчно. Тя се отдръпна от него и измъкна цигулката. Изправи се и малкият ù силует засия сред мъглата. Музиката изпълни душата ù, а студът я държеше в реалността.
Дерек я наблюдаваше внимателно. Беше поне с две глави по-ниска, слаба и наистина дребна. Имаше чувството, че може да я побере цялата в двете си ръце. Сякаш я познаваше от години, а не знаеше абсолютно нищо за нея. Единственото, за което бе сигурен беше, че тя страда като него, което го караше да се чувства още по-слаб. Реши, че е време да проговори, да разбие стената между тях.
- Умирам... - каза той.
Струните изскърцаха болезнено и тя свали лъка. Погледна го, без да знае какво да прави, без да осъзнава точно какво е чула. Гледаше го сякаш бе единственото живо същество на този свят. Краката ù трепереха. Пое дълбоко дъх и седна до него. Изгуби поглед в небесата и го попита:
- Колко ти остава? - не го погледна, но той усещаше сълзите в очите ù.
- Според последните изследвания - най-много две седмици. - отвърна той примирено.
- Мисля, че времето е пред нас. - каза тя. Извърна глава към него и се усмихна през сълзи.

Седмица по-късно той не се появи на вече сивата поляна в края на града. Беше красив следобед. Без облаци, със залязващо слънце и красив пейзаж. Такъв, какъвто тя никога не си бе представяла. Знаеше, че той няма да дойде, но остана до края на деня. Свиреше без да спира, а когато спря, сърцето ù се сви и сълзите се стекоха по лицето ù. Едното, което я крепеше, си беше отишло. Погледна към светлините на града и споменът за усмихнатото му лице сгря душата ù. Можеше да продължи напред, знаеше го. Прибра цигулката и със ситни крачки тръгна напред. Не се обърна и за миг. Лицето ù, обляно в сълзи, с усмивка на уста. Сега съзнаваше, че не е сама, че никога не е била и никога няма да бъде. Имаше мечта, мечта, за която си заслужаваше да живее. Спря се в началото на улицата и се обърна. Погледна за секунда хоризонта и избърса лицето си. Вятърът я върна в реалността и тя прошепна:
- Сбогом. - бе последното, което някога каза. Обърна се и продължи пътя си. Животът беше пред нея.