От всичко, от всеки
Помниш ли, че ми обеща да гледаме заедно залеза. Да, така беше... Ти беше моето слънце, а аз - твоя залез. Да, така беше...
Огледах се. Всички около мен оживено обсъждаха нещо. Само аз мълчах. Това беше удобният момент да се отклоня от пътеката. Така и направих. Поизостанах малко и след това тръгнах направо през дърветата, без посока, без пътека. Затичах се, тичах бързо, бягах от нещо, но и аз не знаех от какво, гонех нещо, от време на време обръщах поглед назад да видя дали няма някой зад мен... но, уви, бях сам-сама.
Слънцето вече почти беше залязло, а аз се облегнах на едно от многото дървета около мен и загледах как последните лъчи галеха далечните планини. Галеха ги по същия начин, както и онзи следобед, когато бяхме двамата. Аз отново бях положила глава на гърдите ти, а ти ме целуна по косата, бях затворила очи, за да усетя мекотата на лъчите, ти беше ме прегърнал по-силно от всякога, за да ме задържиш по-силно до себе си по-дълго... "Those were the best days ...