3.01.2007 г., 13:37 ч.

От всичко, от всеки  

  Проза
910 0 1
2 мин за четене

От всичко, от всеки


Помниш ли, че ми обеща да гледаме заедно залеза. Да, така беше... Ти беше моето слънце, а аз - твоя залез. Да, така беше...
Огледах се. Всички около мен оживено обсъждаха нещо. Само аз мълчах. Това беше удобният момент да се отклоня от пътеката. Така и направих. Поизостанах малко и след това тръгнах направо през дърветата, без посока, без пътека. Затичах се, тичах бързо, бягах от нещо, но и аз не знаех от какво, гонех нещо, от време на време обръщах поглед назад да видя дали няма някой зад мен... но, уви, бях сам-сама.
Слънцето вече почти беше залязло, а аз се облегнах на едно от многото дървета около мен и загледах как последните лъчи галеха далечните планини. Галеха ги по същия начин, както и онзи следобед, когато бяхме двамата. Аз отново бях положила глава на гърдите ти, а ти ме целуна по косата, бях затворила очи, за да усетя мекотата на лъчите, ти беше ме прегърнал по-силно от всякога, за да ме задържиш по-силно до себе си по-дълго... "Those were the best days of my life"... Слънцето беше невероятно красиво и спокойно. Лъчите му - розово-лилави, обрисуваха небето нежно, а то - небето - само това чакаше. То копнееше да бъде погалено от поне един розово-лилав слънчев лъч. Но тази идилия не беше безкрайна. След няколко минути се стъмни. Стана тъмно, както в онази нощ, когато само звездите ни видяха като се бяхме скрили от всички. Да, това беше началото - искрено и чисто, но в съшия момент така срамежливо и скрито. Звездите - единствено те знаеха всичко, но те си мълчаха. Мънички и тихички, те видяха всичко, но те не го оскверниха, дори напротив. Те запазиха спомена и го скриха далеч от всички. Наистина от всички, бяха го скрили толкова далеч, че сега този спомен беше само мой. Само аз се държах за него с всички сили и не го пусках... Защото се нуждаех от него, за да ме държи и да ми вдъхне сили. Погледнах отново към звездите... "And I don't want the world to see me, cause I don't think that they'd understand. When everything's made to be broken I just want you to know who I am"... Просто искам да знаеш коя съм, да знаеш, че помня всичко и го пазя скрито в сърцето ми. Помня летния дъжд, помня дългия коридор, помня звездите, помня тъмнината. Спомени... Дали си спомнях моменти или просто мечтаех?... Но само като отворих очи светлината ме заслепи, защото вече беше сутрин. Да, сутрин... Като всяка друга и като тази, в която се събудих до теб и се чувствах по-щастлива и защитена от всякога. Бях се сгушила до теб, а ти така ме беше прегърнал, че все едно ме предпазваше от нещо, от някого... от всичко, от всеки.
Реших вече да се прибирам, защото измръзвах, а другите сигурно ме търсеха. Събрах сили, изправих се, но забелязах, че нещо беше различно... Дървото, на което се бях облегнала сега беше много далеч от мен... Всъшност сега вече нямаше нито едно дърво около мен. Какво се беше случило, да не би да ги бях изплашила?! Но чак след няколко минути разбрах, че те не бяха изчезнали, те бяха образували кръг около мен и ме бяха заобиколили така че, все едно ме пазеха... от нещо, от някого... от всичко, от всеки...

Помниш ли, че ми обеща да гледаме заедно залеза. Да, така беше... Ти беше моето слънце, а аз - твоя залез. Да, така беше...

 

 

© Алина Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Определено ми хареса! Поздрави!
Предложения
: ??:??