Отец Матей отвори очи, в килията мракът все още беше плътен, но малкото прозорче просветляваше. Облече се без да пали лампата, опъна завивките на дървения нар и излезе на двора.

Манастирът и обитателите му още спяха. Старецът с въздишка изправи прегърбената си снага и погледна небето - звездите съвсем избледняха, а от изток вече пристъпваше новият ден.

 -  Добро утро, Милостиви! – обходи с поглед смълчаната в утринна хлад планина.

Отсреща на склона, почти до билото белееха стените на девическия манастир. Отец Матей никога не беше прекрачвал зад стените му, но таеше особена обич и благоговение пред тази обител. Затътри крака по неравния калдъръм към чешмата. Изми лицето си и приглади бялата коса. Подпря се на асмата и се умисли:

„Време ли е, Милостиви, да ме прибираш, че тъй често мислите ми извикват спомените? Скоро ще навърша 87 години. Дълго съм ти в служба - дано се смилиш над мен и вече немощното ми тяло."

И пак се завъртя колелото на отминалото и го върна в далечната 1936.

  Димитър бе кръщелното му име. Родом от Главанци - малко село в равна Добруджа. Имаше по-голям брат и четири сестри. Докато бяха живи родителите им, всичко вървеше гладко. Епидемията през 1934 прибра и двамата - първо майка им Невена, а два дни след нея и баща им Петър. Много народ от село измря тогава... Къщата и имотите пое брат му Иван - тих и добър. Жена му Цветана бе мълчалива и затворена, но след смъртта на старите  сякаш се преобрази и показа истинското си лице - пресметлива и все намусена.  Не можа да се примири с последната воля на свекъра - след задомяването си Митко наследява половината, а за зестрата на сестрите да се погрижат заедно. Преди да склопи очи, думите му бяха: „Ще дойде ден, в който дъщерите ще свият свои гнезда, но вие двамата не се делете - живейте и порастете челядта си в този дом, който с тия две ръце сам градил за вас... „Мечтата на Цветана за делба се изпари. Озлобена, започна да сее вражда между братята и да ги настройва един срещу друг.

Омръзнаха на Димитър сплетните на снаха му. Тежеше му, че батко му я знаеше каква е, но все нейната страна държеше. Една вечер, след поредната разпра, Митко дълго се въртя в леглото. Реколтата беше прибрана, наляха виното. Две ниви само останаха да се засеят, но щяха да се оправят и без него.                                    Когато къщата се смълча, той стана - сложи в торбата самун хляб и пое по пътя си. Отдавна го мислеше, решил бе във Варна да иде - много му се искаше да види морето.  Колко народ от село се пръсна по градовете - хванат се за по година-две като ратаи, айде още година-две като чираци и изучат занаят. Пък като имаш занаят и не си мързелив - дом ще построиш, покъщнина ще събереш...

  Беше средата на октомври - спираше тук-там, да поработи за подслон и парче хляб и отново поемаше. Случваше се да замръкне и гладен, но беше благодарен, че поне го пускаха да пренощува в някоя плевня - зимата беше на прага, а нощите мразовити. Когато пристигна във Варна - прехвърчаше сняг. Влезе в хан, в началото на града и разпита за работа. Ханджията излезе разбран човек и се спазариха - Митко да му нацепи и нареди дървата, срещу храна и подслон за седмица.

  На заранта Димитър огледа струпаното мише и запретна ръкави. Млад, силен, като замахне с брадвата - дървото се пръска на трески. Към обед, ханджията надникна - гледаше го и не можеше да му се нарадва на тоя левент селянин:

 - Спри, почини малко бе, момче! От тъмно те чувам - не е спряла брадвата. Ела да хапнеш една чорба.

 - Довечера, Ханджи, по-добре довечера, че на гладно трудно се заспива. Нали такава ни беше уговорката: веднъж на ден...

 - Бе остави уговорката и довечера ще има. Доволен съм - не си мързелив. Миналата седмица наех двама, съжалих ги - гладни, изпосталели... От Карлово чак се помъкнали късмета си да дирят.  Два дена се мотаха и подпираха на брадвите - изгоних ги.

 - Няма да ти скършвам хатъра, Ханджи, ама да свърша ей туй тука, че съм си го нарочил за днес. Пък после, ще се позавъртя към града, за работа да питам - зима иде...

 - Ти не бери грижа за работа. Като свършиш дървата, ще те пратя при мой приятел - Джеферлийски. Има лимонадена фабрика, точно срещу ветеринарната лечебница - кажи-речи в центъра.

  Късно следобед, Димитър слезе към морето. Ех, че като се ширна оная синева пред него - тръпки го полазиха от вълнение... И тъй меко се стъпваше из пясъка. Гларусите се надвикваха и купчеха край рибарите, които теглеха таляна. Вдишваше тоя странен, непознат мирис на море, а душата му ликуваше и надежда някаква изпълни сърцето му...

                                                                        ***

  Ханджията удържа на думата си - седмица след пристигането си в града, Митко започна работа.

  Цял ден на топло вътре миеха шишета, пълнеха лимонада и я нареждаха в телени каси. Митко мълчеше и се подсмихваше, кога другите роптаеха, че тежка била работата, че здравето им се взимало за 12-13 часа.

 „Я да ви изкарам на полето, да копаете спечената земя, а слънцето прижуря и ризата лепне мокра от пот в жегата... Или да орете есен, кога засуче северняка, дъждът шиба като камшик в лицето - краката ти се лепят в пръстта и сякаш олово имаш вързано в навущата... Пък тогава ще ви питам, коя работа е тежка” – мислеше си Митко и клатеше глава.

По обед излизаха пред цеха - да хапнат и позяпат движението по улицата. Отсреща беше ветеринарната лечебница - голяма сграда, на два етажа. Горе живееше докторът с жена си и дъщеря си. Първия етаж се заемаше от лечебницата - вечна върволица там - народ, добитък.

В тия години селянинът живееше добре- нямаше пари, но всичко си произвеждаше. Пък за добитъка си никак не се скъпеше - даваше мило и драго... Та семейството на доктора живееше в охолство и почит.

  Беше по Коледа, снегът понатрупа, но къде-къде по-мека зимата край морето. Често си мислеше Митко за село... Като се изсипе оня ми ти сняг - до стрехите стига. По цял ден ринат и копаят проход, до животните да стигнат - да нахранят и напоят добитъка. Кладенецът замръзваше - топяха сняг в големия казан. Като стегне капанът - седмици отива. Таман поразчистят и през нощта като се извие една фъртуна - на заранта пак всичко затрупано. Тежки, дълги зими, ама беше хубаво и весело в къщата. Мъжете цял ден навън, сестрите чеиз гласят и кърпят, а майка им край огнището. Пък вечер - насядат около паралията, огъня танцува, дървата пукат - смях, закачки... Ще заразказва тейко им истории от детството си, а те, омагьосани от сладкодумието му, притихваха. Но откак починаха родителите им, сякаш къщата примря. Кака му Цветана - все сърдита, батко му - сприхав стана, сестрите се смълчаха някак... Седнат на трапезата след дългия, тежък ден и само тракането на лъжиците се чува - никой дума не обелва...

 - Митко, Мите - провикна се началникът - я иди да занесеш пет лимонади в лечебницата. И за пари не чакай, аз ще се оправя с доктора.

 - Ей сега, сегичка, само да си оплакна ръцете.

Дворът пак беше пълен с каруци, животни и хора.

 - Направо влизай, момче, горе я занеси - подвикна докторът, докато преглеждаше едно теле.

Димитър влезе и се огледа - всичко беше боядисано в бяло и... чисто, чисто. Вратата беше отворена, чуваше се говор и смях. Почука плахо.

Иззад вратата, като видение, се появи тя... Очите им се срещнаха - изненада, почуда... Тя поруменя и сведе поглед, той онемя...

 - Кой е, Миме?

 - Аз, такова... Лимонада заръчал доктора и донесох.

 - Направо в кухнята да я остави. Покажи на момчето къде е.

Тя ситнеше припряно, а той я следваше като омагьосан. Когато го изпращаше, очите им отново се срещнаха и в тях се таеше пламък.

 - Благодаря...

 - Аз съм отсреща, ако потрябва пак - мачкаше шапката си и никак не му се тръгваше...

 - Ами добре.

 - Димитър ми е името.

 - Аз съм Мария.

 - Хайде със здраве и Весела Коледа!

 - Весела Коледа!

                                                                         ***

  Не беше пламък, огън се разгоря в сърцата им. На обед, кога излизаха от цеха, Мария все си намираше работа навън по двора. Пък Митко, очите му все отсреща - да я види, да я мерне на някой прозорец. Поръча ли лимонада докторът, все той я носи, а тя - от заранта чака вратата да хлопне и търчи да го посреща. Не говореха, само стискаха ръцете си и се изпиваха с поглед.

  В края на май най-после се отдаде възможност да се срещнат. Беше неделя - слънцето меко препичаше, ветрецът нежно галеше лицата им, а тихият плисък на вълните сякаш пееше любовна песен. Не можеха да се наприказват, опити от щастие - мечтаеха, крояха планове... Решиха следващата неделя Митко да иде у тях и да я поиска от баща ù - беше спестил малко пари, а и в работата се издигна. Любовта им даде криле, а бъдещето беше като ясен ден в мислите им.

  Цяла седмица тръпнеха в очакване, а дните, като напук се нижеха едва-едва.

  Неделя. Митко от тъмно беше на крак - изкъпан, натъкмен. Купи голям букет цветя от чаршията и точно на обед похлопа на вратата. Мария на мига отвори, сякаш е чакала там. Качиха се.

 - Татко, мамо - това е Митко.

 - Добър ден госпожо, господине - свали шапката и се поклони почтително. Аз, такова - поднесе цветята на майка ù. – Дойдох да... Обичам Мария и тя ме обича... Ние се обичаме и с ваше позволение искаме да се оженим - каза го на един дъх.

Минута, две, три - тягостното мълчание притисна стаята. И тогава, някаква тегоба се промуши в душата на Димитър. Мария беше примряла и бледа. Докторът въздъхна тежко и се изправи:

 - Една дъщеря имам, момче. Цял живот, всичко за нея събирам. От сой хора сме...

 - Татко - едва прошепна Мария, а сълзите вече пълнеха очите ù.

 - Дъщеря си на прост селянин няма да дам! Това е, a сега си върви и си търси друга работа, че още утре ще говоря с Джеферлийски за дързостта ти!

Димитър пламна - болка, обида и наранена гордост се преплетоха на кълбо... Мария изхлипа и се свлече на земята. Майка ù и слугинята писнаха. Митко се спусна към нея...

 - Вън казах! - изкрещя докторът и посочи вратата.

Хукна надолу - беше като обезумял. Целия ден и нощта обикаля улиците - връща се. И пак обикаля и пак се връща - с часове се взираше в прозорците на къщата им, докато взе да просветлява.

  Остана без работа. На третия ден един от работниците във фабриката му каза, че докторът е изпратил жена си и дъщеря си в Италия при негови познати от студентството. За аптекар от Милано гласял Мария - там щели да вдигат сватбата в края на лятото.

  Сякаш света свърши за Димитър. Вървеше като замаян. Вдигна глава - беше пред църквата „Света Петка”. Влезе в храма, запали свещ и седна притихнал.

 „Такава е била волята Ти, Господи! За мен живот няма вече, но на Мария, на милата ми, дай здраве и сполука! И дано се грижи добре за нея тоя аптекар - сълзите се стичаха по брадясалото лице, не беше плакал от дете... На излизане спря до попа и попита:

 - Кажи ми, отче, кой е най-близкият манастир?

 - За близо има, ама най-хубавият е Преображенският - изписан е от Захари Зограф. Там е нарисувал колелото на живота. Пък каква красота е край Търново!

 - Благодаря, отче! Хайде, със здраве.

 - Бог да те благослови, синко, и да намериш утеха, че виждам - угрижен си...

 - Сбогом, отче, сполай ти за добрите думи.

 - Как ти викат, синко?

 - Димитър, отче, Димитър от село Главанци.

И като не можа да посвети живота си на своята любима - посвети го на Бог...

                                                                           ***

  Отец Матей се почуди, как живо изплува споменът от младостта му, а бяха минали 65 години от тогава...

  След сутрешната служба се обадиха от девическия манастир, че е починала една от сестрите. Последната ù воля била опелото да извърши игумена на Преображенския манастир.

  Отец Матей огледа смълчаната обител и кимна почтително на монахинята, която го посрещна.

 - Не знаем, отче, защо е била такава волята ù. И писмо е оставила за Вас. Бог да я прости! Хрисима беше, но потайна. Всяка една, като дойде в манастира и рече да се отдаде в служба на Спасителя, има история - патило, или мъка някаква, от която бяга. Тя дума не продума, с никоя от сестрите не сподели болката си.

 - Бог да я прости! Как се казва? – взе плика и го мушна под расото.

 - Дойде с името Мария, ще я изпратим като сестра Евдокия.

Нещо жегна отеца, припряно доближи ковчега и още щом я видя, дъхът му секна - неговата Мария... Погали сплетените, ледени ръце, не можеше да откъсне поглед от скъпото лице. Причерня му, но трябваше да се държи - волята ù бе той да я изпрати... Когато положиха ковчега в гроба, отец Матей изхлипа и се свлече в несвяст.

  За първи път, след толкова години, вечерната служба в Преображенския манастир се отслужи без присъствието му. А той седеше прегърбен в килията си, ридаеше смазан от скръб и за кой ли път препрочиташе писмото на Мария.

  „Митко, любов моя, през всичките тези години обичта ми към теб не угасна. Посветих се на Бог и смирено се молех, но мислите и очите ми бяха все там - отсреща на хълма, защото знаех, че си там. Бог да ми прости!

Във Варна се върнахме още през юни. Не сме ходили в никаква Италия - баща ми го измисли, за да не ме търсиш и да си отидеш завинаги от живота ми. Толкова исках да те срещна, молих се да те срещна и тогава, бях решила да избягам с теб, но не било писано... Случайно разбрах къде си от отчето в нашата църква, след една моя изповед. Опита се да ме утеши и заразпитва как изглеждаш, как се казваш...  Така разбрах и още на другия ден тръгнах. Много мислих, докато пътувах - да те потърся ли и да свържем живота си... Но реших, че щом си се обрекъл на Спасителя, ще е грехота да те отклоня от пътя ти и да гневя Всевишния. Разпитах за женски манастир около Търново и като разбрах, че ще съм толкова близо до теб - отидох и се покалугерих.

Всяка сутрин, щом стана, още преди молитвата, поглеждах насреща и прошепвах: „Добро утро, любими, нека е светъл денят ти!", а вечер ти пожелавах: „Лека и спокойна нощ, обич моя!„ Топлеше ме мисълта, че си тъй близо, но пък мъката, че не мога да те зърна, ме изгаряше.

Кога се запознахме, любов моя, пътят ни разделяше, а кога се покалугерихме, пътят за Търново ни раздели... Но там горе, кога стигна, да знаеш, на пътя ще те чакам - докато настъпи часа ти... Обичам те, Митко!"

  Отец Матей не се съблече, сви се на нара, притисна писмото до гърдите си и затвори очи. Миг след това видя светлината - ярка, прекрасна, изумителна... А там на пътя от светлина го чакаше Мария и се усмихваше. Той пристъпи плахо, хвана ръката ù и я остави да го води към вечността...

  Върховете на планината припламваха, окъпани от изгрева - света се събуди. Слънчев лъч се плъзна по стената на малката църквица и сякаш вдъхна живот на старинната стенопис...  „Колелото на живота” се завъртя - животът продължаваше!