той е взел със себе си всички усмивки,
натъпкал ги е в портмонето,
по джобовете и дори има една зад ухото – за всеки случай,
като молив...
тя е взела със себе си, за всеки случай,
множество
копчета,
игли,
топчета
и
хартийки,
обича да шие, докато го няма.
но той винаги е там.
затова тя не шие.
отиват в града на тепетата,
където няма никаква Чарли,
а без Чарли градът на тепетата не е градът на тепетата.
но те са заедно.
а това променя нещата.
пък аз съм от скромните – взех си спомена.
...
каза
да не изхвърлям боклука вечер,
така си изхвърляш късмета, каза,
а аз съвсем забравих за това.
скоро ще си забравя дори името.
няма да има нужда да се смея,
то ще стане съвсем от само себе си.
нямам намерения да обвинявам когото и да е било освен отражението си.
то каза, вземи се в ръце.
една вечер наистина се взех в ръце... и се изхвърлих на боклука.
...
тя се смее по онзи начин. онзи начин, за който четеш в книгите и си казваш, не е възможно да има такива хора, а като ги видиш на живо, искаш да ги попиташ, знаеш ли, че си като от книгите. но усещаш, че нещо не ти достига. и не е смелост, а чувство за такт...
...
петокласничим.
играем на шише.
и двамата се целуват някак студено.
страх ги е да се отпуснат.
може би не искат да ми хареса, може би не искат да им хареса.
а може би не влагат нищо в това, защото е само една детска игра.
с толкова много други хора в стаята не е много лесно да се отпуснеш.
опитвам да направя сравнение.
невъзможно.
освен, че целуват еднакво студено, друго не мога да усетя.
...
когато говорят, имам чувството, че не съм там.
усещам, че съм невидим, по онзи много неприятен начин невидим.
не се обръщат към мен с въпроси, а просто от време на време се включвам
в разговора, разменяме думи.
разменяме ги някак между другото,
все едно са стари монети,
които вече за нищо не стават.
това ме убива.
усещането, че съм невидим.
...
кривя си душата понякога като казвам, че не ми пука.
естествено, че ми пука.
иначе щях ли да пиша такива глупости?
...
казах им големи думи.
тя се усмихна широко и каза, че винаги мога да им се обадя
„като има нещо”.
той се изчерви.
но и двамата забравят, че такова нещо като „винаги” няма и че всъщност „като има нещо” последното, което бих направил е да им се обадя, защото знам, че нищо няма да бъде същото, както преди.
казах им големи думи.
нямаше ли кой да ми удари един шамар навреме?
...
влияя се.
не е особено приятно.
с времето свиквам, но е нужна тренировка на ума.
а как да тренирам нещо, което не използвам?
...
човек разполага единствено и само със самия себе си,
така каза едно момиче.
с десетте си пръста,
със сините си очи,
с русата си коса,
с комплексите си,
с неувереността си,
с прямотата си,
с общителността си,
със суетността
и
самовлюбеността си,
с очарователното си
пелтечене
и
неспазването на дистанция.
човек разполага с всичко това
и нищо повече.
...
тя пуши.
той й се кара.
те пак пият.
аз пак съм трезвен.
започна да ми омръзва това разминаване в състоянията,
в състоянията ни изобщо.
...
подава ми ръката си.
казва, водете ме, сега искам да ме водите.
тъмно е.
хванали сме го за ръце и го водим през хладните улици без трамваи.
хубаво е да знаеш, че има кой да те води, казва.
искам да го целуна така че да забрави защо сме излезли навън.
но се правя на сдържан.
... и никак не ми отива.
тя е усмихната.
мога да разбера, че е усмихната дори само по гласа й.
...
отивам при тях,
казвам им,
извинявайте, но имате
нещо изцапано,
навеждам се и ги
целувам по бузите.
прегръщам ги.
казвам им, че няма смисъл да се чувстват така, както се чувстват.
танцуваме, хванати за ръце.
тя ме целува по бузата много внимателно и нежно,
а той петокласничи - срам го е пред хора,
само ме държи за ръка.
някакви хора ни гледат.
въобще не ги виждам.
виждам само него и нея.
а те виждат само един в друг.
...
хванали сме се за ръце. говоря й на ухото. той влиза и ни вижда. не казва нищо. само минава леко покрай нас, почти неусетно и рязко отдръпва моята ръка от нейната, след това продължава да търси нещо по шкафовете сякаш нищо не е било.
усмихваме се от неудобство.
знаем, че нещата няма как да са такива и все пак...
...
хващам го за ръка. не искам нито един от двамата да се почувства пренебрегнат. тя е сложила възглавница на лицето му и той не вижда, че съм аз. когато разбира, че през цялото време ме е държал за ръка, се отдръпва.
ръката няма пол,
казвам разочаровано.
ръката няма пол ли, изненадва се той.
след това се смее, ама по онзи, неговия си, хъшлашки начин.
смее се и след това се замисля. а най-подир казва,
да, така е, ръката няма пол
и
ми подава ръката си.
разни хора непрестанно влизат в стаята и след това излизат.
мислят си, че правим тройка.
мислят си, че тримата сигурно сме заедно.
нека си мислят.
нищо не разбират.
...
всеки разговор по телефона с него е изпълнен с въздух, много въздух, той сякаш казва всичко, което иска да каже и в същото време усещам, че има много други неща, които не може да обясни (особено по телефона).
тя не говори.
само се смее.
...
развръзка.
той се шегува за Онова.
смеем се.
но само на мен отвътре ми пари
като ориз с къри.
обикновено като ядеш къри, започва да ти люти,
да ти сълзят очите.
казвам, не ми е забавно.
той продължава.
внезапно спира да се шегува с Онова
и започва да говори за същото, но с много сериозен тон.
казва, че сигурно наистина някой ден ще го направи.
вече спира да е смешно.
има някаква граница,
тя не трябва да се прекрачва.
млъкваме за секунда.
... и тримата.
тя се усмихва, усещам уплах в гласа й и въпреки всичко
успява да се смее, при това съвсем искрено, докато говори,
пита го нали няма да стане така,
той казва, че сигурно може да стане,
но само ако тя го изостави
и
пак
започва да се смее.
тя също,
защото
смехът е някаква зараза, някаква болест.
тогава правя жалък опит да бъда ироничен.
не знам дали се получава.
успявам някак си да се запазя цял пред тях.
не искам да ме виждат как се разпадам.
не искам да присъстват на това,
на моето самоунищожение.
прекалено много ги обичам, за да ги измъчвам така.
гледам се в огледалото по онзи начин, по който
не виждам отражението си.
приближава се,
пита, какво ти е.
не мога да процедя и дума.
той е голям провокатор, мисля си много след като всичко се е случило.
влизаме в асансьора.
аз,
той
и
тя.
слизаме надолу, съвсем надолу, до дъното,
а аз слизам
в нищото,
в празното.
съвсем в тон с настроението ми.
излизаме,
отивам до спирката на автобуса.
автобусът ми идва,
не ги прегръщам,
не ги целувам,
не ги докосвам,
усещам ги други,
усещам ги студени
усещам ги някак далечни,
а може би просто се страхувам
да не би да усетят по треперенето на гласа ми
или по начина, по който ги гледам,
да не усетят моето разпадане или просто ако само
им стисна ръцете,
да се разрева пред тях.
няма пък.
на тях не им направи никакво впечатление.
просто, защото бързам.
отиват в града на тепетата,
където няма никаква Чарли,
а аз отивам в нищото...
влизам в автобуса и едновременно с това усещам
как всъщност не съм влязъл в автобуса,
сядам на седалката
и усещам как всъщност не съм седнал,
чувам музиката, но в същото време
не я чувам
и си казвам,
в момента ме няма.
не мога да повярвам, че той се пошегува с Онова.
не мога да повярвам.
почвам да се чудя дали приятелството е постижимо след толкова много петна.
и да, и не, отговарям си сам – с много маски и компромиси.
сядам на седалката.
просто ме няма,
давам
накъсо,
давам
заето.
© Питър Хайнрих All rights reserved.