Защо не виждаме света около нас? Заобиколени сме от него, а дори не го забелязваме. Има ли по-глупаво същество от човека? Разум му е даден, а не го използва... Защо всички виждаме само видимото, онова пресъхнало отегчително ежедневие, така до болка познато. Това ли е светът, в който искаме да живеем? Това ли е животът, за който мечтаехме? Понякога се питам дали и вие си задавате същите въпроси. Може би да. Аз също си ги задавам непрестанно, но това нищо не променя. Все така продължавам да се впускам в типичното повърхностно ежедневие. Искам да променя всичко. Време е да се вгледам в действителността на най-малките детайли, защото именно те крият основата, на която се гради нашият свят. Всеки отделен свят в тази безумна Вселена е съвкупност, поредица от малки светове. Но защо не ги забелязваме? Защо никой не вижда онова, което е пред очите ни? Толкова ли сме слепи? Или заблудата ни е вкопчила в болезненото ежедневие дотолкова, че дори не бихме могли да се измъкнем от него. Дали е възможно да няма изход, когато има желание? Всяка една система, всяка популация живот се гради на други по-малки и низши системи. Всички ята птици се създават от отделни малки птички. Всички скали са образувани от малки песъчинки. Всички океани са съставени от морета. Всички майки са били деца. Всяко второ число произхожда от първото. Всяко събитие е низ от много по-малки събития. И всичко онова вътре в душите ни е съвкупност от множество малки емоции... Какви интересни асоциации. Толкова ли е трудно да се вгледаме в тях, за да разберем истината за живота - най-важни са малките неща. Дребните детайли градят големите, създават цели светове. Всички земни и неземни светове създават цяла Вселена. Това е ясно на всички ни, но защо не го забелязваме, защо не се вглеждаме в тия неща, а ежедневно виждаме само повърхностното. Къде отива дълбочината, същността на нещата? Защо, когато някой ни обиди съвсем неволно, ние му отвръщаме? Това не е ли повърхностно, идиотско поведение? Защо не се запитаме каква е причината той да ни обиди, защо се превръщаме в малки елементарни повърхностни същества, предавайки грешките си един на друг. Учим се помежду си, живеем в едно общество и правим еднакви грешки. И това е нормално. Но защо никой от нас не се опитва да ги поправи или да вразуми по-глупавия? Или всички сме еднакво глупави... Никога няма да намираме решения на проблемите си, ако не се вглеждаме в дълбоката им същност. Там се крие истината, в дълбочината. На дъното на океана има съкровище! На дъното в душите ни има любов! Повърхността е толкова крехка и незначителна, толкова примамлива и измамна. Времето ще я промени. Вятърът си играе с вълните в морето, но не и с дъното му. Дълбочината е истинската същност на всеки проблем, всеки факт, всяко чувство. Докато не прозрем в тази невидима дълбока същност, докато така безчувствено виждаме само повърхността, ние винаги ще живеем вкопчени в сухото изпепеляващо ежедневие. Ако успеем да се вгледаме в нещо толкова малко, че чак незабележимо, ще разберем колко истинско и красиво е то. Най-малкото защото е почти невидимо! Ако сме способни да виждаме невидимите неща, светът коренно би се променил. Ще разберем, че всички по-големи събития и факти се градят на нещо толкова дребно и уж незначително... Ние грабим от живота с пълни шепи, опитваме да го изживеем на макс, а за къде всъщност бързаме. Успехът има едно правило - постига се с бавни, умерени крачки. Бързите крачки крият риск. Рискът да паднеш и да се провалиш, да се подхлъзнеш по безлюдното течение. А какво е рискът? Толкова е необходим, всекидневно се нуждаем да направим своя избор в живота. Самият избор е риск. Когато избираме между да и не, ние поемаме риск. Дали животът не е поредица от мистериозни провокации, които постоянно ни подтикват да рискуваме? Ако е така, нека всички поемем риска...