Ставрос се пробуди внезапно от необичайния шум, идващ някъде долу, от кухнята. С мъка отвори докрай очите си и погледна към часовника на нощното шкафче. Беше вече обяд. Това поне е обичайно. Едва стана от леглото с натежала глава и залитайки, заслиза по извитите стълби. Повдигаше му се. За кой ли път?! Вече по средата на кухнята, полагайки неимоверни усилия да фокусира тананикащия си някаква странна мелодия обект, чиято глава беше наполовина заровена в хладилника,  Ставрос успя да свърже едно изречение:

   - Коя, по дяволите, си ти?! - той прокара с уморен жест ръка през посивелите къдрици на главата си, сякаш това щеше да опресни паметта му и да го накара да си спомни за събитията от изминалата нощ. Вече на шестдесет и четири години все още предизвикваше завист у почти всеки младеж, заради гъстата си, макар и прошарена коса. Но това го правеше да изглежда още по-чаровен, отколкото беше. Красотата на гръцки бог се беше запечатала върху цялото му същество, необезпокоявана от безпътния, разгулен бохемски живот. Баба му София беше чистокръвна гъркиня. Тя му беше дала това име и вкуса към разточителния начин на живот. А чия ли заслуга беше липсата на отговорност? Май беше семейна черта, без да може да се определи чие беше първенството.

   -  Котеее! - измърка престорено русото същество. По дяволите, беше облякла на голо ризата му, досадно отбеляза наум Ставрос. Вече се чудеше как да я изрита навън, без да му разиграе фалшива сцена на обида. – Гладна съм вечеее, искаш ли нещо за хапване?

  - Ти на колко си?! - уплахата на позастарелия бохем нарастваше все повече и повече, вглеждайки се все по-старателно в лицето на момичето пред него.

  - Айде, стига деее! - нацупи устнички малката фръцла. – Снощи това не ти  пречеше – каза тя със закачливо гласче, опитвайки се да погали лицето му. На Ставрос обаче не му беше до шеги и я погледна свирепо. – Добре де! На седемнадесет! - тропна синеочка с краче и се намръщи.

   Причерня му. Само това оставаше сега - да го арестуват за блудство с малолетни. Яростно натика дрехите  в ръце на премигващата с дългите си ресници блонди, която не проумяваше въобще какво се случва, отвори плъзгащата се врата с размах и я изкара насила навън, след което хлопна с трясък вратата. Жалко! А тя вече беше направила плановете си, мислейки да се попече на шезлонга край басейна, с ледени коктейли в ръка, поднесени от прислугата, а по-късно се надяваше, че нейния богат кавалер вече щеше да ù се моли на колене да се нанесе при него.

   Ставрос се хвана се за главата и приседна на високия стол до бар плота. Остана известно време така, заслушан в глухите удари на сърцето си. Само то все още не му беше изневерило. Докога ли?! Всеки друг би помислил, че така събира мислите си, но едва ли това щеше да му помогне да проумее какво безумие беше сътворил през целия си живот. Три провалени брака зад гърба си, единият от които беше изтраял само пет дни, седемнадесет деца, шест от които законни, а за останалите не можеше да каже кое от коя майка е. Безбройни флиртове и шантажи за бащинство, умопомрачителни разводи и запои, безкрайни купони и скъпи подаръци за сбогом. Десетки обидени, сърдити, наранени, озлобени. Без да се споменава бройката на тези, които желаеха смъртта му. Безкрайна върволица от незапомнящи се лица в живота му. Стотици метри кинолента прошарен  живот...

   Баба му София беше от стар, богат гръцки род. Род, който в продължение на много години държеше монопола върху строенето и продажбата на кораби. Официалната за пред света дейност. Род, чиято единствена цел бе да трупа състояние, независимо дали е законно или незаконно. Род с безброй много връзки и влияние навсякъде. Род, който никой не смееше да не уважава. Плейбои  до мозъка на костите, но държаха да запазят семейството си, дори ако трябваше да се пролее нечия кръв. Най-често на кандидат-отцепника. Но Ставрос беше издънка, тъй като бе наполовина грък и си беше позволил доста непозволени до този момент неща. Ала  беше любимецът на София, тъй като баща му бе единственият човек, дръзнал да се опълчи на рода ù. Тъй като тя бе с доста буен нрав, той  бе спечелил с това сърцето ù от раз. Единствен внук на единствения ù син, Ставрос наследи цялото състояние на старицата. И се раздаваше като истински бохем. Но за щастие притежаваше оня нюх за сделки, присъщ на дедите му, което му позволи не само да запази наследеното, но и да го умножи, независимо от пиявиците около него, които бяха неизменен атрибут за такова богатство.

   Хаотичните му мисли бяха прекъснати от резкия телефонен звън. Ставрос с досада се запъти към него, мислейки за поредния натрапник, бил той от семейството или не, който звънеше с някаква молба, а често пъти и със заплаха. Той беше свикнал с всичко. Но когато гласът отсреща му нареди да се яви в полицейския участък за справка, сърцето му спря да бие за секунди. Олюлявайки се, Ставрос седна на мекото канапе в ъгъла и за части от секундата си помисли, че ще получи инфаркт. Малката фръцла явно се беше обадила в участъка, след като се размина на косъм с идеята за многото пари. Не че не беше ходил в полицията и преди. Не това го притесняваше, а мисълта, че беше спал с малолетна. Там някъде, в дъното на покварения му мозък, имаше една малка частица, която се бунтуваше само при самата мисъл. Изведнъж всичко в неговия живот му се стори прекалено. Нямаше да понесе сега този скандал.

   След като взе леден душ и изпи едно твърде горчиво кафе, Ставрос обу избелелите джинси и бялата ленена риза, метна се в новия си ягуар и потегли към участъка. По пътя се обади на адвоката си и набързо му разказа. Той щеше да го чака там. Винаги беше на разположение, но пък винаги оставаше доволен от паричното изражение на това, че винаги бе под ръка.

   В полицейския участък беше задушно, а служителите изнервени до краен предел, което още повече нагнети вътрешното напрежение у Ставрос, независимо от това, че още щом го видяха, лицата на всички се разтегнаха в мазни усмивки. Повечето от тях неведнъж бяха получавали тлъсти възнаграждения, за да си държат езика зад зъбите. Влезнаха при началника на отдела, където за щастие беше най-прохладното място от целия участък. Там, на единия от столовете в ъгъла, седеше свито хлапе, на около седем-осем години. Ставрос го погледна, първом бегло, но после рязко върна пак погледа си към детето, което гледаше враждебно всички наоколо, седнало,  с присвити в коленете крака на стола и с ръце, обвити около тях.  Ставрос смътно си спомни нещо, но не можеше да каже със сигурност какво. Нямаше значение сега. Всички седнаха мълчаливо.