Отначало е като мъгла, все едно вали град и се опитваш да видиш какво става навън, но прозорците са слепи... Слепи и не можеш да проникнеш в светлината... Само глухи лъчи тихо се прокрадват в хола...
На пода в хола, на паркета ми, сенките на предметите се очертават по-ясно от всякога...
Сетне слънцето прокарва пръстите си по сградите отсреща по оградите на дворовете, листата на голямото дърво, което съвсем скоро ще отсекат, да, знам, че ще го отсекат, опашките на котките, сега всички предмети навън изглеждат много по-истински отколкото всъщност са. Целият град изглежда по-истински и съм готов да му повярвам, да се впусна в него стремглаво, забравил кой съм...
Слънцето и дъждът са сестри...