Отново
1 min reading
Стоя на гарата и те чакам. Нямаме среща, имаме съдба.
Хората около мен нямат значение. Те са декор, бездушни статисти. И те чакат теб, защото затова са създадени – да бъдат безучастни наблюдатели на поредната ни първа среща. И когато си тръгнем
… заедно…
от гарата, те ще се изпарят и вече няма да съществуват.
Спомняш ли си всичките ни срещи? И аз не мога, толкова са много. Различни светове, различни форми, различни начини. И всички тези съвършени светове бяха просто декор за срещите ни. Защото това е смисълът на съществуването и това е целта на Творението – да бъдем заедно.
Ще задуха вятър в единия край на света, ще задуха и в другия. А ние ще бъдем две невидими прашинки, заобиколени от милиони други. Но другите ще бъдат там заради нас, без нас не биха съществували. Само ние сме реални и заради нас ветровете ще показват мощта си. За да долетим от краищата на света и да се срещнем. И тласкани от ветровете в един момент ще се сблъскаме.
Тогава световете ще отдъхнат. Имало е смисъл от живота.
А ние, двете невидими прашинки, ще започнем бавно да падаме. Ще сме станали едно. И тихо ще се приземим в центъра на световете. На пода на най-високата стая в Тъмната Кула.
Стоя на гарата и те чакам. Влакът идва. В него ли си?
Ако не си, ще чакам още…
09.12.2008
НРО
Хората около мен нямат значение. Те са декор, бездушни статисти. И те чакат теб, защото затова са създадени – да бъдат безучастни наблюдатели на поредната ни първа среща. И когато си тръгнем
… заедно…
от гарата, те ще се изпарят и вече няма да съществуват.
Спомняш ли си всичките ни срещи? И аз не мога, толкова са много. Различни светове, различни форми, различни начини. И всички тези съвършени светове бяха просто декор за срещите ни. Защото това е смисълът на съществуването и това е целта на Творението – да бъдем заедно.
Ще задуха вятър в единия край на света, ще задуха и в другия. А ние ще бъдем две невидими прашинки, заобиколени от милиони други. Но другите ще бъдат там заради нас, без нас не биха съществували. Само ние сме реални и заради нас ветровете ще показват мощта си. За да долетим от краищата на света и да се срещнем. И тласкани от ветровете в един момент ще се сблъскаме.
Тогава световете ще отдъхнат. Имало е смисъл от живота.
А ние, двете невидими прашинки, ще започнем бавно да падаме. Ще сме станали едно. И тихо ще се приземим в центъра на световете. На пода на най-високата стая в Тъмната Кула.
Стоя на гарата и те чакам. Влакът идва. В него ли си?
Ако не си, ще чакам още…
09.12.2008
НРО
© Михаил Костов All rights reserved.
успяваш да изразиш нещата толкова изчистено. Метафорите ти наистина са много въздействащи; дават усещането за мъдрост, но не 1 към 1, не в първия пласт, а някак по-дълбоко. Успех!!
