Oct 3, 2016, 5:31 PM

Отпечатъци 

  Prose » Fantasy and fiction
637 0 6
10 мин reading

Откъм сгушеното между две офис сгради павилионче се носеше миризма на скара и пържени картофки. Възпълната продавачка се усмихваше с половин уста на клиентите, докато сръчно обръщаше пържолите и кюфтетата. Бялата ù престилка беше опръскана с мазнина и отчаяно се нуждаеше от пране.

  Патрик Нолан бе свикнал да избягва подобни заведения за обществено хранене заради недобрата им хигиена, но сега смяташе да рискува - устата му се пълнеше със слюнка, а стомахът му къркореше настоятелно. В болницата, откъдето току-що го бяха изписали, бе ял отвратителни буламачи, само при вида на които му се пригаждаше. Обаче не се бе оплаквал и бе поглъщал гадните каши, какво да прави. А сега бе време да сложи нещо свястно в устата си. Пресече булеварда и се нареди на опашката. Тук миризмата бе нетърпимо изкусителна. Направо му идеше да разбута чакащите и да ги пререди.

  – Една пържола, две кюфтета и две порции пържени картофи – каза Патрик и зачака продавачката да напълни чиниите. Когато поръчката бе изпълнена, подаде картата си и натисна с палец устройството за сканиране на отпечатъци, за да потвърди идентичността си.

  Продавачката се намръщи и го стрелна подозрително с очи. Чак тогава Патрик забеляза, че лампичката на устройството продължава да мига в червено.

  – Какво има? – попита.

  – Ами господине, някаква грешка ми дава.

  – Уверявам ви, че картата ми е редовна и в нея има пари.

  – Не се и съмнявам, господине, но тук пише, че отпечатъкът ви е неразпознаваем.

  Патрик се плесна по челото и се засмя, после показа бинтованите си длани.

  – Току-що ме изписаха от болницата. Преди седмица по време на работа си залях ръцете с киселина. Кожата на пръстите ми вече заздравя, но явно се е променил рисунъкът.

  – Много е вероятно. Но доколкото знам…  Чакайте. Би трябвало и с другите пръсти да става.

  – Ами, да, чувал съм, че в базата данни са отпечатъците на десетте пръста. Препоръчително е да се използва палецът, но и с другите става. Дано обаче…

  Оказа се, че с нито един от пръстите на Патрик Нолан не върши работа. Чакащите мърмореха, недоволни от забавянето.

  – Съжалявам, господине – каза продавачката и прехапа нервно устни. – Щом не можете да платите, няма как да ви дам…. – Тя прибра чиниите и се зае да обслужи следващия клиент. Искаше й се да даде безплатно храна на прегладнелия човечец, но знаеше, че шефът й слухти в задната стаичка и се страхуваше да не загуби работата си.

  Сконфузен, Патрик се отдръпна от щанда. Не беше и предполагал, че е възможно да възникне подобен проблем. А най-неприятното бе, че времената на книжните пари отдавна бяха отминали. От нерви ли от що ли, незарасналите рани по дланите му започнаха да го болят жестоко. Каза си, че няма място за притеснения, след което извади мобилния си телефон, за да се обади на приятелката си. Скенерът не прие отпечатъка му, отказвайки да включи телефона. Патрик изпсува и за момент му се прииска да разбие смартфона си, който само до преди половин час стоеше заключен в сейф, в тротоара. В болницата бе използвал взето под наем специално мобилно устройство, чиито излъчвания не пречеха на медицинската техника.  

  Зачуди се как ще се прибере вкъщи. Запъти се към близката стоянка на таксита. Нямаше конкретен план, затова реши да импровизира.

  Отвори задната вратата на едно от такситата и се метна на седалката. Каза адреса, после небрежно подаде картата си на шофьора. Знаеше какво ще последва, но реши да се направи на ударен.

  – Моля регистрирайте се – измърмори шофьорът.

  Патрик Нолан положи палеца си на указаното място с плахата надежда, че този път нещата ще се получат. Не се получиха. След като пробва и с други пръсти, Патрик проплака:

  – Преди час ме изписаха от болница. Ръцете ми са пострадали от киселина. Явно затова устройството не разпознава отпечатъците ми. Уверявам ви, че…

  – Вижте, не че не ви вярвам, обаче при нас си има правила, както знаете. Давате си картата, регистрирате се, за да е ясно дали разполагате със средства, а при пристигане на указания адрес плащате.

  Патрик Нолан показа бинтованите си ръце и каза:

  – Добре, да направим така, закарайте ме, после аз ще извикам приятелката ми и тя ще плати.

  – Господине, нямам никакво намерение да нарушавам разпоредбите, още повече, че веднъж съм се парил. Един наркоман ми излезе със същия номер, а си бе намазал пръстите с лепило. Закарах го, а той изскочи като тапа навън и избяга.

  – Да де, ама аз не лъжа. Ето, ще ви покажа раните, ако искате!

  – Господине, излезте от колата! – Шофьорът бе сключил заканително вежди. – Ползвайте градският транспорт, съжалявам.

  – В градския транспорт също искат отпечатъци.

  – Съжалявам.

  Патрик излезе и затръшна вратата след себе си. Трепереше от нерви и усещаше неприятно стягане в гърдите. С бърза крачка, мърморейки под носа си, се отправи към мержелеещата се в далечината спирка. Част от минувачите, с които се разминаваше, му хвърляха подозрителни погледи.

  Шофьорът на автобуса се оказа свестен човек. Прояви разбиране и му позволи да се вози няколко спирки без да плаща. Но си пролича, че няма много вяра в думите на Патрик.  

  След като слезе от автобуса, Патрик се огледа, премисли отново възможните маршрути за прибиране и тръгна с бърза крачка по булевард, по който рядко бе минавал. Смяташе, че се намира на около десетина километра от апартамента си. Каза си: „За няма и два часа ще стигна”.

  Ходенето му се отрази добре – нервите му се поуспокоиха, мускулите му се отпуснаха, а болката в дланите намаля до неприятно пулсиране. Вятърът бе разсеял смога, дори се усещаше свежа миризма на треви и цъфнали липи.

  Настроението му отново се скапа, когато осъзна, че се е загубил. Патрик обичаше да се придвижва пеш и често си правеше дълги разходки, но винаги бе разчитал на джипиес – тръгваше в някаква посока, а когато усетеше, че губи ориентация, просто слагаше слушалки в ушите си, включваше джипиеса и бързо намираше правилния път. Беше се разглезил, чувството му за ориентация бе закърняло. Случайните минувачи, които помоли да го упътят, не познаваха неговия квартал и само вдигаха съчувствено рамене. „Все някак си ще се оправя” – каза си и тръгна на север, воден единствено от интуицията си. Минаваше през напълно непознат за него жилищен район. Поколеба се дали да не помоли някой човек да отвори карта на града на екрана на телефона си и да му я покаже. Отказа се, защото в далечината видя висока офис сграда, която му се струваше позната. Смяташе, че домът му е на около пет километра вляво от нея. Вече се чувстваше изморен, но си наложи да ускори крачка. Оранжевият диск на слънцето бавно се спускаше към мъгливите хълмове в далечината. Сенките се удължаваха с приближаването на здрача. Захладня осезаемо и редките пориви на вятъра носеха неприятно усещане.

  Малко след падането на мрака Патрик стигна до извода, че служещата му за ориентир офис сграда не е тази, за която я мислеше. Еднаквата архитектура го бе подвела. Чувстваше се като пълен глупак, освен това в сърцето му се прокрадваше страх. Нощем градът не бе безопасно място, не че денем бе съвсем безопасно. При всяко разминаване с тъмен силует на минувач, сърцето му ускоряваше ритъма си.

  По булеварда бавно мина полицейска кола. Патрик недолюбваше полицаите, защото в миналото бе имал проблеми със закона. Прецени, че не е разумно да търси помощ от тях. Сигурно щяха да го размотават часове наред преди да благоволят да го закарат до дома му, ако изобщо благоволяха. 

  Видя светещата табела на малък частен хотел. Бутна входната врата и пред очите му изникна мръсно фоайе, в дъното на което, зад пластмасово бюро, седеше възрастна рецепционистка. Патрик изля сърцето си пред жената, споделяйки всичките си проблеми, а накрая  я помоли за помощ. Тя се усмихна плахо и каза:

  – Не мога да ви предложа стая, дори и да искам, защото всичко е заето, но ако желаете, звъннете от моя телефон на приятелката си. Предполагам, че тя ще може да дойде да ви вземе.

  Патрик се плесна по челото, ухилен до уши. Секунда по-късно обаче си даде сметка, че не е сигурен дали ще си спомни номера. В главата му се мотаеха разни цифри, но поредността им… Опита различни комбинации, но без успех.

 Жената сви рамене и протегна ръка за телефона си. Патрик й го върна и с наведена глава се отправи към изхода. Когато излезе на улицата, осъзна, че е адски уморен и че коремът го боли от глад. Понечи да се върне и да помоли жената да му позволи да преспи във фоайето на хотела. Реши да не я безпокои повече. Беше го обзело някакво шантаво твърдоглавие. Поредицата от проблеми сякаш бе разбудила авантюристичния му дух.

  На отсрещния ъгъл имаше автомат за закуски. Патрик за запъти натам, решен да изпробва още веднъж късмета си. Автоматът естествено отказа да му продаде закуска и съответно бе наритан от младия мъж. Улиците бързо опустяваха, а откъм реката се спусна миришеща на гнилоч мъгла. Патрик тръгна да търси закътано място, където да преспи.

  Докато минаваше покрай една пицария, усети че стомахът му започва бурно да протестира. Миризмата, идеща от отдушниците, бе неустоима. Но Патрик не можеше да пречупи достойнството си като си изпроси вечеря. Стрелна с очи претъпканата кофа за боклук, огледа се и, след като се увери, че никой не го наблюдава, започна да рови в нея. Намери нахапано триъгълно парче пица и нещо, което приличаше на размазана лазаня. От лазанята се отказа, но пицата изяде с огромно удоволствие. Гладът отстъпи за момента, като очевидно се готвеше отново да предяви претенциите си.

  Патрик Нолан се шмугна в един парк, избра си една сгушена между два чемшира пейка и полегна. Беше му студено, съмняваше се, че ще успее да заспи. Но заспа, и дори сънува – как покойната му майка разрязва коледната пуйка, а после му подава огромно парче от нея.

  – Младежо, ще измръзнете тук!

  Патрик се стресна и рязко се надигна на лакти. Разтърка очи в опит да избистри зрението си. Над него се бе навела възрастна жена с очила с големи рогови рамки.

  – Ами аз…

  – Пневмонията ви е в кърпа вързана.

  – Аз… не успях да се прибера вкъщи – смутолеви Патрик.

  – Не ми изглеждате пиян.

  – Не, не съм пил нищо. Просто картата ми блокира и не можах да хвана такси.

  – Разбирам. Елате да пренощувате у дома? След като съпругът ми претърпя битов инцидент, го настаних в старчески дом. Сега живея сама, мога да ви предложа самостоятелна стая.

  – Наистина ли!

  – Да.

  – Много съм ви благодарен!

  – Хайде да тръгваме. Живея съвсем наблизо.

  Оказа се, че тя не живее съвсем наблизо, но Патрик нямаше нищо против нощната разходка, защото целият се бе схванал.

  Половин час по-късно нагъваше с апетит пилешкото с картофи, което му предложи старицата. Легна си с пълен стомах и с щастлива усмивка на лицето.

 

***

  Все още бе в просъница, когато до ноздрите му достигна миризма на пържени яйца. Протегна се и си каза, че трябва по някакъв начин да се отблагодари на добрата жена.

  Докато пиеха кафе, жената се прокашля и старателно приглади назад побелялата си коса. Каза:

   – А сега е време да поговорим по работа.

   Патрик я изгледа учудено.

   – По работа?  

   – Слушайте ме внимателно, без да ме прекъсвате. Работя за една фирма, която чрез лазерна технология поправя кожния рисунък на увредени пръсти. Набирам клиенти за тях. Проследих ви още от болницата. Засякох чрез софтуера, инсталиран на телефона ми, всичките ви неуспешни опити да извършите разплащане. Би трябвало да сте ми благодарен, че ви приютих.

  – Да, наистина съм ви благодарен. Все пак това ме изненадва…

  – Ние взимаме най-евтино. Всички манипулации ще ви струват 5000 долара.

  – Това евтино ли е?

  – Уверявам ви, че е евтино. Можете да проверите в Интернет.

  Притеснен и леко възмутен, Патрик свъси вежди.

  – Много сте инициативна.

  – Няма как иначе, пенсията ми е малка.

  – Е, ще си помисля.

  – Да знаете, че ние предлагаме и бонус. – Тя извади от скрина в ъгъла малко бурканче. В него плуваше нещо, което подозрително приличаше на човешко кутре.

  – Какво е това? – стреснато попита Патрик.

  – Кутрето на съпруга ми. Можете да го ползвате, докато не оправим пръстите ви. Вадите го от бурканчето, регистрирате се с него, разбира се, когато няма опасност някой да ви види и скришом от камерите, а след трансакцията го прибирате обратно в разтвора.   

  Патрик усети как закуската се надига към гърлото му.

  – Ама защо пребледняхте така? Картата, която ще ви предложа, е заредена с цели 1000 долара. Гнус ви е от пръста? Другите не се гнусяха толкова! Що за човек сте вие! И това ми било мъж!

© Стефан All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Ей, много ме хвалите, ще взема да се надуя и да се пръсна от самодоволство.
  • Хитър разказ с точната щипка сарказъм. Поздравления!
  • Стефко, браво бе, момче, страшен си! Актуално, добре разказано, завладяващо на часа!
  • Браво! Ето така се пише. Малките грешчици ги забравяме, защото е актуално, интересно и ... с огромна доза подигравка и сарказъм към днешното ни безумие, което утре "ще манифестира самоубийството на най-несъвършения субект, единствената грешка на природата - ние", както казваше по друг повод един велик непукист - Минчо Мъглата - професор по "най-мътното" - теоретични основи на електротехниката! Браво на разказвача!
  • Знаех си, че някъде съм сгазил лука. Изписването както и да е, ами как са го приели? Може пък в болниците и отпечатъка на носа да важи.
  • А как са го изписали от болницата без отпечатък? Нашият здравен министър не изписва без отпечатък... Хубав разказ. Поздрави!
Random works
: ??:??