Отричане
Будя се окрилена. И дълго се моля. На себе си. Да не губя крилата. А късчетата светлина през нишата на вратата обещават. И протягат пръсти към онзи копнеж, който съм пратила на дъното. Не смея да го погледна. Да не би да го изсуша с очи.
... А симфонията на пеперудите е все същата. На моменти се усилва дори. Мислех, че с времето носталгията намалява. Безпътно. И жадно за промяна ми е, но мостовете ме плашат. Да не родя очаквания... и да ги осиротя...
Страхове ме душат... и свиват гнездо. И от ъгълчетата на устните пропълзява шепот. Всяко отхвърляне е зов за преданост. Зная за нерешените битките. И за вътрешните сълзи.
Мисля те. Като спомен от неочакван следобед. И лешниково отражение в капките дъжд. Не принадлежа на себе си. Ни на теб. Размивам се. И винаги гледам встрани. Ще се поболея от пречувстване…
Съших те с толкова причини. За да не стъпя накриво в нищото. И посрещнах изконно женската си душа. Пресътворих и светлината, и сянката ти. И осмелих се да дишам в тъга. Стъпалата изринаха се от толкова следване. Но няма да тръгна сама.
Ще се опиташ да ми покажеш, че слънцето е много по-близко отвъд твоя хоризонт. Че ще сбъдвам в пурпурно нощите си. Недей. Аз няма да водя. От страх, че ще те изгубя по пътя.
До прегракване си ме викал в сънищата си. Няма да ме отпратиш сега. Душата ти ме помни. Просто иска да я чуеш. Уморено отпускаш юмруци. И полагаш в скута глава...
© Ралица Стоева All rights reserved.
