Отвъд времето

Влудяващото тиктакане на часовника. Половин час до полунощ. Дъждът навън стеле сива пелена. Не е спирал целия ден.

Оглеждам се. Разхвърляна хотелска стая в съмнителeн квартал на противен град.

Какво правя тук?

Затварям очи, а в главата ми все още кънтят токчетата ми по влаковия перон. Пристигнах тази сутрин с един картонен куфар и една лачена чанта ръчен багаж. Сутринта. Колко далеч изглежда. 

Нима човек може да избяга от себе си?

Уморено отварям очи. Всички ли хотелски стаи по света са така угнетително чужди? Сякаш ти се присмиват нагло в лицето за собствената ти самота, превръщайки я в нещо, от което непременно трябва да се отървеш.

Сумрачният празен бар е весело място в сравнение със стаята. Столовете са с нова тапицерия и при все това изглеждат някак прашни. Свещите по масите примигват на нощния вятър. Почти няма посетители, само една стара двойка пие перно в ъгъла. И мъжът, и жената не продумват и дума, а при все това усещам онази дълбока интимност и близост, която единствено е способна да понесе подобно мълчание. 

Келнерът ми донася чаша червено вино, усмихва се някак извинително и се отдалечава. Продължава да вали. Чувам отнякъде невидим стенен часовник. Полунощ. Навън вестникарчетата обикалят с утрешния вестник по масите. На тротоара някаква старица продава билети за кабаре пред огромна светеща реклама. 

Побутвам гроздето със сирене в чинията си. Защо слязох в бара? Самотата тук се усеща по-силно. Гнетящото чувство се засилва, умножено стократно от чукането на дъждовните капки по прозореца. Припряно правя жест към келнера, плащам сметката и ставам от масата.

И тогава те виждам.

От другата страна на улицата. Там си. Профучават коли и вдигат високи водни пръски. Един кадилак остро натиска клаксон, но ти го игнорираш. Гледаш мен. През улицата и дъжда гледаш мен.

Ти ли си? Караш ме да се замисля... да си спомня. Някакъв спомен. Лице. Познато лице. Лице, което виждам за първи път. Не, и все пак не. Караш ме да си спомня нещо неизживяно. Хаха, това са глупости. Невъзможно. Обаче очите ти ми го доказват. Хващаш ме в погледа си и ме приковаваш там. Времето изчезва и се превръща в пространство. Пространство, в което съществувам само аз, ти, дъждът и уличните фенери. И вятърът. Странно колко е тихо. Странно е колко ми е позната стойката ти, балтонът, цилиндърът, всичко. Ти ли си? И аз ли съм? Чужда и своя, и преди всичко твоя, толкова твоя, колкото не съм принадлежала. Никога. И всякога. Всякога, но там, отвъд. Не тук. Не в този противен град, под този противен дъжд, засипана от хилядите  невзрачни маски, проблемите, които си измислих, ролята, която играя.

Там, отвъд времето и пространството, където ушите ти пищят, а тишината е нажежена до бяло.

Там съм твоя.

Там не съм твоя.

Там съм теб.

... Тишината се пръска с кристален звън на хиляди парченца. Счупила съм чашата с вино. Несъзнателно държа дръжката ù, която е останала в ръката ми. Червени петна рисуват кървав архипелаг по бялата покривка. Келнерът е до мен и дърдори нещо неразбираемо. Чувам часовника, който все още бие полунощ. Бавно се изкачвам по дървената стълба към стаята си. На средата ù се спирам и хвърлям поглед през прозореца. 

От отсрещната страна на улицата няма никой. Само старицата с билетите събира сглобяемата си масичка и накуцвайки, изчезва в дъжда.                        

Вдъхновено от:   http://www.youtube.com/watch?v=JVuUwvUUPro