Влудяващото тиктакане на часовника. Половин час до полунощ. Дъждът навън стеле сива пелена. Не е спирал целия ден.
Оглеждам се. Разхвърляна хотелска стая в съмнителeн квартал на противен град.
Какво правя тук?
Затварям очи, а в главата ми все още кънтят токчетата ми по влаковия перон. Пристигнах тази сутрин с един картонен куфар и една лачена чанта ръчен багаж. Сутринта. Колко далеч изглежда.
Нима човек може да избяга от себе си?
Уморено отварям очи. Всички ли хотелски стаи по света са така угнетително чужди? Сякаш ти се присмиват нагло в лицето за собствената ти самота, превръщайки я в нещо, от което непременно трябва да се отървеш.
Сумрачният празен бар е весело място в сравнение със стаята. Столовете са с нова тапицерия и при все това изглеждат някак прашни. Свещите по масите примигват на нощния вятър. Почти няма посетители, само една стара двойка пие перно в ъгъла. И мъжът, и жената не продумват и дума, а при все това усещам онази дълбока интимност и близост, която единствено е спо ...