Падение в Рая, Глава 1: Не слизай от влака / Жосефин

Съвсем незнаеща къде ли бях,

кръвта ми, още жива, леко закипя,

щом разбрах, че движа се в купе,

но неясно как, защо и накъде.

Очите ми се отвориха с нежелание -

поредно незаслужено страдание.

Бях завързана за седалка със колан.

С очи отворени като прясно заклани,

ме гледаха двама през стар, извехтял

вестник от днес. Ама аз не посмях

да се смея на лошата дегизировка.

Вестник с дупки за очи? За Бога!

Да се бяха скрили в малката саксия 

и осезаемо по-скрити щяха да са тия!

Май разбраха как набързо ги разкрих,

защото се спогледаха, даже смутиха.

Но моят поглед беше непреместен.

Струваше ми се крайно неуместно

двама тридесетгодишни с костюми

да гледат, сякаш навътре в ума ми!

“Какво гледате, господине и госпожо?

Интересно ли Ви е? Ами, не може

във влак, движещ се неясно накъде,

в някакво от времето износено купе,

да се криете толкова нескопосано

от момиче, което сега ви е ядосано

за Вашето нарушение непростимо

на личното ми пространство! Стига!”

Това им казах и веднага горда бях

от себе си, и от липсата си на страх.

Двамата въздъхнаха в синхрон,

свалиха паравана със статии милион

и ми обясниха някак доста бързо,

че влакът се движи, ама не е тръгвал.

“И как е възможно, уважаеми, това?”

Казах, объркана от техните слова.

Мъжът присмя се тогава пък на мойте.

“Знаете ли, Вие за влака се не бойте,

но едно трябва ей сега да разберете -

от влака не се слиза. Не го правете!”

Това каза мъжа с федората черна,

която по спомен имаше сива лента.

Сбръчках веждите си, все по-слисана,

ако имаше накъде още от смисъла

на тази случка толкова необичайна

да се озадачавам, чудя, смайвам.

Междувременно тогава жената пък

ме погледна сякаш съм низък плъх,

който пречи на пътуването ѝ някак,

сякаш в студения следобед съм сянка,

взимаща светлината от иначе скучния

ден, изпълнен за нея с такива случки.

И някак гледаше на мен като на дело,

което или се върши безпрецедентно

или се зарязва по средата на вършене

особено ако аз не ща да сътруднича.

“И още въпроси към Вас, непознати,

имам в тази секунда да Ви задавам.

Ако не мога да сляза в никакъв миг,

тогава обяснете - какъв смисъл има

да се возя нанякъде така безкрайно,

във влак, за който е публична тайна,

че нито върви в определена посока,

нито някога е спирал. А тази скорост,

извинете, но ме прави леко мудна

и да се съсредоточа във Вас е трудно!

Защо сега премрежвате погледа Вие

и ви виждам, сякаш целия свят се вие

и кажете ми, защо гледате, мълчите?”

“Нима вече не знаете? Вие спите.”

И след тези техни думи шантави,

за миг прогледнах. Бели чаршафи,

бели стени и стая бяла. Тя - огромна.

Нямаше обаче никой, а то - доба!

Но имаше легло. На него бях спала,

поне досега. Но къде отиде влака?

След този въпрос очите отмаляха,

отворих ги… да бях мълчала! Видях

отново двамата идиоти в костюми.

“Как беше, да питам, съня Ви?”

Каза мъжа, а жената засмя се.

“Явно не знаеш, ама вече наспа се,

защото, да съм честен - 

на края е звук

този твой сън вечен. 

Твойта спирка е тук.”

Бел. а.: Тук ще кача първите 5 глави, а останалите ще са налични за закупуване (повече информация на лично съобщение)