Когато дойдеш да ме молиш да съм с теб - вратата ще ти покажа - излез...
Нарани ме в момент, когато беше ми нужен като въздух, вода. Излъга ме знаейки, че лъжата ме погубва. Бяхме приятели, а ти загърби това заради нея (тя беше мой бегъл заместител в живота ти). Идваше в сънищата ми, сякаш да ми докажеш, че не е толкова лесно да те забравя. Гонех те - прозореца затварях, да не влизаш повече, но късно осъзнах, че не идваш оттам, а от сърцето ми. Изтръгнах го... болеше... кървеше... спря да тупти.
Сега идваш и искаш да сме заедно, но как, ми кажи, без сърце да чувствам... Искам да те обичам, но сетивата ми ми казват да спра. Искам да те прегърна, но по-добре да не те докосвам. Искам да те целуна, но го искам прекалено много. Искам да те вкуся, но се страхувам, че пак... пак... ще боли...