Секирата ми почти бе готова. Още най-много десетина движения и острието й щеше да бъде в състояние да среже на четири слънчев лъч, като слънцето щеше да разбере за това едва след залеза. Въпреки че знаех, че няма смисъл да се престаравам кой знае колко, по навик продължих леко и с чувство да гладя острия ръб, сякаш докосвах косата на любимата си. „Перфектното изпълнение води до перфектни резултати”, обичаше да казва учителят ми... и досегашният ми опит подсказваше, че старият садист беше прав.
Най-накрая дори и моят взискателен поглед не успя да открие някакво несъвършенство по полираната до ослепителен блясък сребърна смърт. Разтрих ръце – бяха изтръпнали от монотонната работа – и, без да гледам, посегнах зад гърба си. Със станало вече автоматично движение наметнах черния плащ, пристегнах леко връзките на ухаещата на домашен сапун качулка, наместих дупките за очите, след което се погледнах в огледалото. Перфектен убиец, както винаги, прошепна ми образът отсреща. Устните ми сами се раз ...