Паноптикум в калейдоскопа - 2.

2. Скука

Училището, разбира се...

Ей го – джиесемът звъни, трябва да се става, а му се спи... И как няма да е окапал – прибра се нейде след полунощ, пък и трите водки си казваха думата. Абе, не му се пиеше, но... Така е – компанията, мястото, поводът... Всичко задължаваше. Дори трябваше да се напие, но не му се искаше чак дотолкова да мимикрира с другите.

Даааа... Мина и тоя рожден ден... Седемнадесет... Както казваше баща му – солидна възраст за магаре, детска за човек...

Макар че... Какво разбира бащата от живота? Е, стар е вече – към четирийсетака отива, ама си е още с детски акъл. Още вярва в доброто и красивото, още говори за честност и порядъчност, още се надява да се върнело някакво време...

Няма!

Коста добре разбираше – времето не тече, не идва, не си отива. Времето – това е мигът. В него си ти. И – каквото уредиш. По какъв начин, с кого, за чия сметка... Кой те пита? Важен е резултатът. А той се измерва по едно – в твоя полза ли е...

Ей го – снощи при тях приседна някаква компания. Беше претъпкано, били приятели на Митето, имаха две хубави момичета... Защо не? Единият беше бая възрастен – може и 25 да имаше, но другите се оказаха наистина познати. Момичетата беше виждал нейде из градските училища, а последното момче се оказа от техния вход. Дето се вика – селски...

Така наричаха квартала им. Обикновен, нормален градски квартал. Блокове, блокове... Разнообразни – ту осем, ту четири етажни. Дори един изригнал като вулкан нагоре – чак до 12 етажа...

Ама там си живееха наистина селяндури. Коста имаше приятелчета в блока, неведнъж се беше чудил на хаоса в него, на мръсотията, на циганските звуци, дето се носеха из тесните коридорчета...

То не е за чудене. Я техният блок – само четири етажа, шест входа, ама наоколо спечена пръст, сковани дървени гаражи, порутени плочници, разровен асфалт. И – найлонови пликове, разнасящи се при всяко духване на вятъра.

Мъжете не можеха да се организират за един общ ремонт, жените се караха с повод и без повод – като знак, че все още живеят, децата не признаваха частната собственост.

Всеки опит на някой наивник да разкопае вкоравената земя, да засади цвете, да забие овошка, се превръщаше в очакван крах. Винаги се намираше друг, който от злоба, скука или кой знае какво, смачкваше, чупеше, разбиваше направеното...

Коста се протегна. Откъм кухнята се чу гласът на майка му:

- Хайде, бе Коце! Ще закъснееш...

Горката! Бързаше за работа в плетачния цех, а беше станала отрано, за да направи нещо за закуска за синовете си и оня лузър, баща им...

Но Коста вече знаеше, че в тоя свят, за да успееш, не бива никого да жалиш – та ако ще майка ти да е. И само викна:

- Ида, ида...

В кухнята беше и брат му. Хапваше топли мекици и поглеждаше часовника. Петокласник – какво може да искаш от недорасляк...

Баща му се измъкна от банята. Още мокра коса, избръснат, погледът замаян от доскорошния сън. И както винаги културен:

- Здравейте, момчета!

Коста само изръмжа, оставяйки гласът си да потъне в сочната мекица. Не му се говореше. Още повече с баща му. Трябваше да е възпитан, да е ведър, да е... Абе, да бъде истински син...

Да, Коста си беше истински син... Но... Да го показва... Хайде де, да не е длъжен? Родили го, правили си кефа – а сега той да им живее... Нищо лошо за старите, не ги мрази, не им желае злото... Но и те, ако може, по-малко да се мотаят в живота му... И тоя вечен оптимизъм на бащата... Беше започнал работа като механик преди месец. А преди това – почти година безработен. Водеха го в някакви списъци, даваха му някакви пари, хващаше се незаконно тук и там, донасяше някой лев на ръка... И – пак оптимист... От какво, бе...

Но Коста подобни неща в къщи не говореше. Те си имат живот – да си го живеят. Неговата е друга. Той има цел... Различна... И хич не иска да знае някой каква е тя. Дори не ще да спомене. Обещал е да учи, после ще стане студент – има къде, а през това време сам ще си урежда живота. Както той си знае и може...

Да, но сега се налагаше да може невидимо да се вмъкне в часа. Защото ставаше седем и половина, а беше абсурдно да стигне до училището. Не беше проблем отсъствието. Знаеше си, че класната ще го маскира някак си. За тоя срок имаше над тридесет, а официално му се водеха четири. Защо, как – не го интересуваше. С класната не разговаряше по темата, тя не го и питаше. Класът беше на границата – 19 души. От които един в Германия, две фиктивни, четирима постоянно отсъстващи. Но, ако се наслагат истинските присъствия и отсъствия – трябваше да ги закрият. Обясни им го Миро, чиито родители бяха даскали. А един клас по-малко означава двама учители съкратени. И затова всичко се водеше на книга законно, пък иначе...

Иначе си беше хептен нормално. Кой тук, кой го няма... Важното е, че със съучениците се разбираха – без графици, без претенции – кой кога да отсъства. Е, случваше се някой първи час да са само пет-шест човека в клас, ама и даскалите свикнаха. И се правеха, че не виждат...

Даже май им беше по-добре – отсъстваха обикновено нелепите случайности, стигнали до тук. С присъстващите можеше дори да се обсъждат важни теми от уроците. А по история при класната – даже и от живота.

Вярно, тя си беше с остарели разбирания – като половината от поколението на бащата и майката на Коста, но можеше да изслушва... Лошото беше, че после ги затапваше – с логика, със знания, с думи, които /ах, как не му се нравеше това на Коста!/ някак си падаха в душите. И му се приисква на човек да е и той някак си чист, светъл, романтичен...

Но бързо се събуждаше...

В това време? С тия хора? При тоя живот?

Красиво говори класната, обаче... Хайде да си остане между тях... И да не я оборва с другата реалност – извън разговорите. Която реалност е много, много, много по-истинска...

Всъщност, Коста тия неща ги мислеше, докато отиваше към училището. Отиваше – правилно. Да тича нямаше смисъл – часът е започнал. И затова спокойно, макар и с резки крачки, се носеше напред. Пък и само два квартала трябваше да пресече. Какво да каже Миро, който идва чак от Лозята...

И в тоя момент го видя. Миро... Само че подтичваше. Нали си падаше малко страхлив, искаше да съкрати закъснението. И да покаже на класната, която със сигурност ги виждаше от третия етаж, че е съвестен, ама на – така се е случило.

Коста му свирна, затича се...

После заедно взеха на три скока стъпалата пред главния вход...