7. И защо човек да се вживява
Главова седеше до масичката в хранилището по химия и хич, ама хич не искаше дори да се надигне. Напоследък й беше много приятно така – седи си, не се напъва да мисли, дори не си припомня страниците от учебниците, гледа безизразно излитащия от цигарата дим и...
И – нищо...
Това е животът – да не те вълнува абсолютно нищо...
Дори възможността директорката да надникне и я види с цигарата. Какво толкова – забранено било...
Ама животът си тече, а малките кефове правят един голям – живот без напрежение...
Стигат й ядовете със заплатата. Малко, много малко плащат... Но къде да отиде? Не й се напрягаше, не търсеше звезди в небето, не искаше силни вълнения...
От малка още си беше така – спокойна, незабележима. Хващаха я нейните само, когато някой се опитваше да развали спокойствието и логиката на бавното движение...
Като оная Котева – старата учителка, която си позволи да й каже: „Да, може и да съм ти предавала, но не помня... Прекалено семпла ли, сива ли си била.. ...