Папàта и… МЕИ 

Още работех в Кремиковци. Веднъж заминахме с  Никола Станков (Папàта) – един от моите сътрудници за  “Марица-Изток”, където трябваше да приемем спешно необходимият ни кула кран БК-400.

Останахме на обекта няколко дни, през които освен приемането на крана, демонтажа му и организиране на транспортирането, изядохме и огромни количества  кебапчета от агнешко месо. Такива кебапчета никъде повече не съм ял.

По време на обратния път за София си говорехме за различни неща, когато  внезапно Папàта каза:

“Чудя ти се на акъла.“

„И какво е на акъла ми та толкова му се чудиш?“

„ Защо не вземеш да завършиш задочно електротехническия факултет на МЕИ?”

“И за какъв дявол да го завършвам?. Че то животът ми ще мине в учене. Дето се вика, до вчера съм учил. Вече имам две висши образования, защо ми е и трето?”, отговорих без да придавам каквото и да било значение на думите му.

“Не е така. Първо ти ще го олупаш за около три – три и половина години, независимо че задочното следване в МЕИ с дипломната работа е шест години и половина. Второ, ще станеш един универсален специалист и най-вече, така ще разработиш и тренираш мозъка си, че много неща, които за другите ще бъдат голям проблем, за тебе ще са детска игра. Я се погледни, та ти нямаш и трийсет години.”, не мирясваше Папàта.

“Може пък и да прав.”, помислих си, изненадан най-вече от неочакваната му и много смислена обосновка, но гласно казах:

“Зарежи тази работа, Папà. Стига ми толкова. А и мозъкът ми вече е достатъчно трениран. Я, по-добре разкажи някоя от твоите лакърдии.”

След време Папàта дойде при мен с някаква папка под мишницата си и отново повдигна въпроса за МЕИ.

“Абе, Папà. Ти луд ли си? Първо не ми трябва второ инженерство, а и изпитите са скоро. Нито време за подготовка, нито даже и съм подал документи. Не чете ли, че от тази година и висшистите трябва да държат конкурсен изпит?”, контрирах го аз.

“Аха, това ли била причината? Вярно, че срокът за подаване на документи вече изтича, но остави тази работа на мен. Първо, ето ти документите, които Надето вече попълни на машина. Второ, има си хас да си губиш време за подготовка, след като съм сигурен, че първи ще решиш задачите. Трето, повтарям, че е глупост да си оставиш мозъка да има толкова неизползван капацитет.”, отговори Папàта, отвори папката, от които извади изрядно попълнени документи, показвайки ми най-нахално къде трябва да подпиша.

“Добре де, ще подпиша документите и се махай от главата ми.”, отговорих аз и подписах разните там молби и формуляри.

“А, не. Това не е достатъчно. Тази вечер ще дойда у вас да ми дадеш дипломата си за средно образование, паспорта, снимки.”, продължи Папàта.

“Аз сам ще ги донеса утре.”, вече раздразнено отговорих аз.

“Не, не. Сигурното си е сигурно. По-добре да си ги взема аз лично довечера, а не утре да кажеш, че си ги забравил.”, отсече той и аз помислих, че най-после е свършил. Но не би.

“Освен това ми трябва документ от Управлението, с което се потвърждава съгласието му за задочното ти следване.”, без да се стеснява, продължи да ми досажда Папàта.

И наистина вечерта се домъкна вкъщи и докато не му дадох исканите от него диплома, паспорт и снимки не мръдна. На сутринта първо отишъл при секретарката ми и й продиктувал писмо от името на Управлението до МЕИ, което след това я накарал да препише на бланка. И отново при мен.

“Ето, писмото вече е готово.. На теб никой няма да ти откаже да го подпише.”

„ Папà, сега се отпуши ушите и слушай, какво ще ти…“, започнах аз, но той веднага ме прекъсна:

„А, това не е служебен въпрос, така че не можеш да ми командваш. Попитах Мария (секретарката на Червеняков) и тя ми каза че той е в кабинета си и в момента няма никой при него. Хайде, тръгваме!“

Когато писмото беше подписано, Папàта веднага отиде в деловодството да печат и номер и след минути пак цъфна при мен, с папка в ръка.

“ Сега моля  да кажеш на Гришата (новият ми шофьор) да ме закара до София, защото днес е последният ден за подаване на документи.”

От една страна вече ми беше писнало от неговата напоритост, а от друга, ми стана мило, че Папàта, който беше близо двайсет години по-възрастен от мен, искаше като истински приятел да направи нещо за мен. Навярно защото  на времето много  искал да следва, но просто е нямал възможност - поради липса на средства. Все пак беше завършил технически техникум.

“Добре, добре, вземай джипа и изчезвай. Да не забравиш да занесеш в Министерството на строежите форма КС – 25.”

Но нямаше кой да чуе последното изречение – Папàта вече беше изчезнал.

Унесен в многобройните задачи и проблеми, бях съвсем забравил за конкурсния изпит. Но не и Папàта.

“Утре ти е изпитът. В седем и трийсет трябва да си в Дървеница в зала…(вече съм я забравил.”

“Абе ти докога ще ме тормозиш с това следване? Не виждаш ли, че сме затънали до гуша в работа?”, ядосах се аз.

“Докато ми покажеш дипломата си за електроинженер.”, най-спокойно заяви нахалникът.

Тъкмо се канех да му тегля една..., когато секретарката на Генералния ми се обади, че поредното съвещание започва.

Вечерта взех джипа и казах на Гришата, че няма да ми трябва за следващия ден, така че може да отиде да си свърши някоя работа.

Сутринта отидох в Дървеница. Когато влязох в залата да се регистрирам за изпита, на масата стоеше Асен, един от моите колеги и приятел от МЕИ, който беше станал асистент по технология на машиностроенето.

“Ха, Асенчо, какво правиш тук?”, зачудено попитах аз.

“Провеждам конкурсен изпит. А ти какво правиш тук?”, на свой ред още по-учуден попита той.

“Аз пък се явявам на този конкурсен изпит.”

Двамата се разсмяхме, той ме регистрира и аз седнах по средата на залата, но на крайния стол до междинната пътека, за да мога бързо да изляза когато поискам.

Задачите бяха трудни, но не и за мен. Реших ги на бърза ръка. Асенчо мина няколко пъти при мен и ми каза, че отговорите са точни, но ме посъветва да  препиша решенията на чисто, нещо, което и направих.

“Колега, моля ти се помогни ми. Кандидатствам за трети път.”, примоли се седящият до мен кандидат студент.

“Нямаш проблем. Ще ти оставя черновите, но недей да преписваш дословно, защото решенията не са стандартни. А черновите прибери на сигурно место.”, успокоих го аз.

Дойде Асен и тихо ми каза:

“Моля те, излизай вече, за да не стане някакъв гаф, та и аз да пострадам.”

След малко станах и предадох  плика на Асен.

“А черновите вътре ли са?”, попита той.

“В джоба ми са. Благодаря ти. Да се надяваме, че скоро ще се видим.”, отговорих и тръгнах към вратата.

Асен явно имаше съвсем определени съмнения относно местонахождението на моите чернови, но не каза нищо повече.

После се оказа, че четирима души са преписали от въпросните чернови и се бяха класирали. Когато започнаха очните занятия, те ме откриха и направихме страхотен моабет, разбира се с участието на Папата. Когато разбраха кой е главният виновник за моето сегашно следване и че практически благодарение на него са студенти, само дето не го вдигнаха на ръце. Завършиха и четиримата, но три години след мен.

Излязох от института, запалих джипа и... в Кремиковци. На вратата на Управлението ме чакаше Папата.

“Яви ли се на изпита?”, вместо здрасти ме попита той.

“Да”, отговорих и влезнах в сградата.

“Браво! За резултата и не питам. Той е ясен.”, щастлив занарежда Папата след мен и добави:

“Не си обядвал, нали?”

“Не съм.”

“Хайде в стола. Запазил съм мешана скара.”, радостно рапортува Папата.

В стола имаше отделно помещение, в което се хранеха  началниците. Менюто обаче беше еднакво. Е, понякога имаше изключения, но рядко. Наличието на отделно помещение не беше направено, защото  бяхме “богоизбрани”, а  просто да си спестим  време, което все не ни достигаше.

Може би защото бях страшно изгладнял,  яденето много ми хареса и аз го излапах на бърза ръка.

Един ден Папата ме попита:

“Утре сутринта имам много важна работа, мога ли да закъснея?”

“Естествено, ако не успееш, може да останеш и целия ден.”, отговорих веднага аз без да се замисля, защото знаех много добре, че когато се налагаше, той оставаше на обекта колкото е необходимо, включително и до другия ден, без да се прибира в София.

На следващия ден, малко преди обяд той пристигна, захилен до уши и още от вратата се развика:

“Пръв си в списъка. Имаш максимално възможния бал. Нося бутилка коняк да пийнем.”

Не само изпихме коняка, ами вечерта целият състав с жените си барабар отидохме в “Горублянско ханче”, където под ръководството на управителя бай Слави ни бе приготвена прекрасна вечеря, включително и паламуди на керемида. Прекарахме чудесно. Разбира се, Папата не пропусна да разкаже подробно как като бил застанал пред списъците, дошли едни “много засукани” булки, майки на кандидат студенти и го попитали дали неговото дете е прието. Папата кимнал с глава и забил пръста си в моето име. “Булките” ахнали и с удоволствие се надпреварвали да се запознаят с него. Той ги поканил на кафе, те приели и т.н. Жена му, Мимето, се смееше със всички останали, но не знам какъв е бил разговорът им вкъщи относно тези “сгодни” булки.”

След известно време Папата не пропусна да ме подсети:

“Трябва да отидеш да се запишеш. Това вече става лично.”

Купих разкошен букет и кутия скъпи шоколадови бонбони и влязох при моята приятелка Николова,  шефката на канцеларията на МЕИ. Тя се зарадва като ме видя, но тази официалност  силно я зачуди:

“О, каква чест! По какъв случай?”

“Приемай новия студент в Електротехническия факултет, специалност “Автоматизация на промишлени предприятия”, гласеше отговорът ми.

“Я виж ти! Значи е вярно. Аз видях името ти на първо място, но помислих, че е някакво съвпадение. Значи вместо да приемеш да работиш в старата си катедра, или да защитиш една дисертация и докторат, ти реши отново да си студент, макар и задочник. Браво. Веднага ще ти оформя документите. Само че в кой курс да те запиша?”

“Затова дойдох при теб, за съвет.”

“Ами направо в трети курс.”, отговори Николова.

“А не може ли направо в четвърти?”

“Е, за тебе сигурно ще може, още повече, че и ректорът, другарят Атанасов, те познава лично. Само че в такъв случай ще трябва да държиш изключително тежки приравнителни изпити  - два изпита по “Основи на електротехниката”, “Измервателна електротехника” и мисля, че има още нещо.”

“Идеално, пиши направо четвърти курс.”

“Все пак трябва да попитам другаря Атанасов. Той и деканът би могъл да уреди въпроса, но в момента не е тук, а пък и сигурното си е сигурно.” , каза Николова и излезе. Когато се върна ми съобщи:

“Каза да отидеш лично при него. Стискам ти палци. Сигурна съм, че всичко ще приключи добре.”, каза вярната дружка.

Когато влезнах при професор Атанасов („Облака”), той се ръкува сърдечно с мен и ме покани да седна. С  него се познавахме още от ранните студентски години. Със сина му Иларион, с когото бяхме много добри приятели, учихме и завършихме заедно.

“Едно кафе? Цигара, или нещо по-силно?”, но без да дочака отговори, отсече:

“Най-добре и трите заедно.” и позвъни на секретарката си.

“И какво чух от Николова? Отново студент? Помислил ли си си добре? Предложението да останеш в катедрата е още в сила. Освен това сега имаме места за аспиранти в СССР, ГДР и Чехословакия, така че не е проблем да те изпратим, където поискаш. Тъкмо сега съгласуваме списъка.”

“Мислих за всичко, но накрая реших да запиша задочно електро и затова се нуждая от съдействие.”

“Е, щом така си решил, така да бъде. Знам, че с теб и с моя Иларион не се излиза на глава. Николова ми каза, че си искал  да запишеш направо четвърти курс. Това веднага ще уредя, но имай предвид, че предметите, по които трябва да държиш  приравнителни изпити са точно тези, които представляват цедката за този факултет.”

“Благодаря много. Точно за записването ми в четвърти курс щях да помоля за съдействие. Що се отнася до изпитите, не ме е страх. Ще се поозоря, но ще спечеля цяла година, кой ти я дава.”

“Така е. Правилно си решил. Хайде хаирлия да е!”, каза Атанасов и вдигна чашата с коняк.

След като пийнахме, той се обади на Николова да подготви документите за четвърти курс, а след това започна да ме разпитва за Кремиковци. Николова, която явно още след излизането се беше заела с моите документи, се появи на вратата с папка с ръка:

“Другарю Атанасов, документите на този нетърпелив студент вече са подготвени. Липсва само Вашият подпис.”

“Брей че сте светкавици!”, засмя се той и веднага подписа, след което Николова излезе.

“Честито,  четвъртокурснико! Желая ти успех. Дано като завършиш най-после мирясаш и се съгласиш да останеш в института, въпреки че не съм голям оптимист.”

Изпушихме по още една цигара, изпихме кафето, изпразнихме чашите с коняк, благодарих му най-сърдечно и си тръгнах. Отбих се при Николова да си получа студентската книжка и обратно в Кремиковци.

Щом ме видя, Папата веднага ме бомбардира с въпроси:

“Какво стана? Записа ли се? В кой курс?”

Вместо да му отговоря, извадих новата си студенстка книжка и му я подадох.

Но Папата не беше вчерашен.  Първо отвори книжката за да види снимката и датата на издаване, после разгледа всички подписи и печати. След това я целуна и без да каже нищо ми я върна. В очите на този корав, свикнал с тежките несгоди по обектите, мъж, имаше влага. Радостта му беше огромна. Вечерта пак в Горублянското ханче.

Започнах яко учене, особено по “Основи на електротехниката” Подготвях се по учебниците на професор Златев (Минчо Мъглата) –дебели тухли, наблъскани с висша математика. Когато реших, че съм готов, отидох при професора.

“Какво желаете, колега ?”, попита ме Мъглата.

Обясних му за какво става въпрос и го помолих да ми определи дата за изпит.

“Съжалявам много, колега, но аз не изпитвам задочници. Те са към доцент Фархи. Ще трябва да отидете при него.”, любезно ми обясни той.

“Ха така! Точно при този Фархи ли трябваше да попадна?”, помислих си разтревожен и напуснах кабинета на Мъглата.

И с пълно право бях разтревожен. С Фархи имах много неприятен спомен. Когато навремето имахме упражнения по електротехника за машинкаджии, поради недоглеждане от моя страна, при включването му, изгоря един мултицет. Веднага дойде Фархи и вдигна голяма патардия. Казахме му, че групата ни поема ангажимента за своя сметка да оправи мултицета, нещо, което наистина и направихме. Беше чешко производство и ние го изпратихме на бащата на Майс, който след отремонтирането на уреда, ни го върна в София.

Фархи обаче продължи да крещи без да спира. Накрая толкова ми писна, че без много да се съобразявам, почти му теглих една майна.  Той почервеня като рак и заяви, че това няма да ми се размине. Беше ходил къде ли не да се оплаква, но без успех.

Знаех, че е страшен физиономист и беше изключено да е забравил случая, въпреки че бяха минали години. Беше страшилището за задочниците. Не напразно се говореше, че който е изкарал изпита при Фархи, от джоба му вече стърчала диплома на електроинженер.

Така или иначе, трябваше да отида при него. Пък и какво толкова страшно можеше да се случи? Почти нищо.

“Ако работата се закучи, ще му кажа няколко “отбрани” изречения и край. Вече си имам диплома за инженер. Пука ми.”, набързо се успокоих и  отидох при Фархи.

Още при влизането ми в кабинета ми стана ясно, че ме е познал и затова започнах предварително да си подреждам приготвените “специално” за случая изречения.

Независимо от това кротко му обясних за какво става дума.

“Съжалявам, но не мога да ви изпитам. При кого сте посещавали лекции по предмета?”

“При никого. Това ми е приравнителен изпит, така че не съм могъл да посещавам нечии лекции.”

“А как сте се готвили?”

“По учебниците на шефа на катедрата, професор Златев”

“Аз изпитвам само студенти, които са присъствали на моите лекции, а вие не сте един от тях. Между впрочем аз вече ви познавам и споменът ми за запознанството ни никак не е във ваша полза. Ако сте се надявали, че съм забравил, много се лъжете. Мисля, че няма нужда да ви ви обяснявам, че шансът ви е нулев. Считайте въпроса за приключен.”, издекламира Фархи, гледайки ме с ехидна и направо презрителна усмивка, ясно за да ме унижи допълнително.

Подготвените изречения вече бяха на езика ми, но внезапно реших да не ги ползвам и че не бива да се предавам пред този и без това недолюбван от мен комплексиран евреин.

“Въпросът,  любезни другарю, за ваше сведение въобще не е  приключен. Такива решения ще може да вземате само, когато си създадете собствен МЕИ, но в момента случаят не е такъв. Ще мина и без вас, и без това не сте ми слабост."

Фархи веднага скочи и разярен започна да крещи:

“Вие какво си мислите? Кой сте вие, за да ми държите такъв език? Този път няма да ви се размине“

„Преди да продължите да викате като селски кехая, съветвам ви да си вземете хапчето за кръвното.”, посъветвах го аз, преизпълнен със съчувствие.

“Как смеете, как смеете…Аз...,”, продължи да крещи Фархи.

“Ти ли ще ме плашиш бе, запъртък? Я върви по дяволите!”, не „много изискано“ приключих разговора и му тряснах вратата на излизане, оставяйки го да крещи неистово. Знаех много добре, че нищо не може да ми направи, а и аз от своя страна въобще бях далеч от мисълта да се занимавам повече с него.

Най-интересното беше, че не бях много ядосан. И добре, че не съм бил. Иначе като нищо щях и да го ступам. Отидох при Атанасов и накратко му обясних какво е станало.

“Така и очаквах. Златев има някакъв страх от Фархи, навярно защото не е партиец. Но не се притеснявай. Сега ще оправим работата.”, каза Атанасов, позвъни на Златев и направо му нареди някой от неговите преподаватели, или асистенти да ме изпита. Поиска името веднага и Мъглата нямаше какво друго да направи, освен да назове някакво име. Посочи Димитров, който тогава беше още главен асистент.

“Готово и гледай вече всичко да минава без ексцесии”, засмя се Облакът и добави: “А за Фархи не се безпокой.”

“А, Фархи ми е последна грижа. Благодаря ви най-сърдечно и поздрави на Йончо”, казах аз и се разделих с този умен и изключително стойностен мъж, когото толкова много уважах.

За съжаление, след години синът му и един от най-близките ми приятели Иларион загина в Румъния при изпитанията на един електрически локомотив в Крайова. Съдба…

Вече бях излязъл от кабинета на ректора и слизах по стълбището, когато видях как Фархи се беше засилил като вихрушка за някъде, навярно да се оплаква от мен. Спрях се, извиках му на малко име, махнах му нежно с пръсти, казах едно:”Гу-гу!” и се спуснах надолу по парапета на стълбището, както правехме навремето в първи курс. Не можах да видя доколко разбра тази моя „любезност“, но се надявам да я е оценил по достойнство..

Бързо приключих с приравнителните изпити. Явявах се сам. Двата изпита по “Основи на електротехниката” взех наведнъж. На втората част ми се падна въпрос, който в учебника беше над трийсет страници с много обяснения и сложни математически изводи. Когато подадох купа с изписани листове, Димитров се хвана за главата:

“Колега, това се случва за първи път. Никой досега не е извеждал тези решения. И аз не съм го правил,  даже не съм се опитвал, а и няма за какво. Да не говорим за професора, който е преписал тези сложнотии отнякъде за пълнеж на учебниците си. Никога не сме ги искали от студентите. Просто трябваше само да споменете за следствията, без да ги извеждате”, сащисано обясни той. 

“Откровено казано, не съжалявам, че късно научавам това. Всъщност този въпрос си е чиста висша математика, така че е полезна гимнастика за мозъка.”

“Донякъде е така, но представете си, че не сте добър математик?, попита Димитров и неочаквано ми подаде ръка.

“Честито колега. Ако карате така, след две години ще сте дипломант. и добави: „ Впрочем аз работя в катедра  "Електрически машини и апарати" и незнам защо проф.  Златев, ме помоли точно аз да ви изпитам, след като със задочниците се занимава доцент Фархи.

„Ами точно затова“

„Какво имате предвид?“, попита силно изненадан.

Изпитът вече беше приключен, така че, спокойно му разказах за „милата“ ни среща с Фархи, при което той дълго се смя.

„Аха, сега вече всичко е ясно. Дострашало го е да определи човек от катедрата, за да няма проблеми с Фархи, а  навярно и колегите са отказали поради същата причина. Както и да е, аз имам право да ви изпитам, така че всичко е наред. Успех!

След време покрай доцент Веско Кисьов с него станахме добри приятели, каквито останахме до смъртта му. Стана ректор на МЕИ, след това министър на образованието и накрая почина от инфаркт на лондонското летище. Мир над праха му.

Приравнителните изпити  бяха изчистени и аз вече бях пълноправен задочник в четвърти курс. Времето за четене беше съвсем оскъдно. Макар и да се връщахме късно от работа, с нашите приятели много често, като всички млади хора, се събирахме или у някои от компанията, или ходехме на ресторант с жива музика, където си прекарвахме много весело. Едва след това започвах да чета. Гришата обаче си идваше да ме вземе всяка сутрин най-късно в седем часа. Бях си купил един модерен за времето си четирипистов, двускоростен магнетофон “Тесла”. Не знам точно защо, но бях свикнал да чета на тиха гръцка музика. Мелодиите не бяха модерни, но и без да знам гръцки, разбирах, че в тях има много чувство и сърдечност. Може би оттогава обикнах тази музика и след време, винаги когато бях на път, гледах да направя така, че да мина през Гърция или Кипър и то, ако може с преспиване.

Спомням си за един  интересен изпит. Бях се върнал от дълга  командировка в Съветския съюз и просто нямах време не само да се подготвя, но не бях прочел и ред. Въпреки това се явих на изпита. Изчаках да минат всички колеги и чак тогава отидох при доцент Томов, без да нося какъвто и да било лист.

“Е, колега, сега имаме достатъчно време да се разходим по материала.”, усмихнато се опита да ме “успокои” Томов.

“За съжаление, този път няма да има разходки.”, отговорих спокойно.

“Щом няма да има разходки, тогава си дайте книжката и ще се видим наесен.”

“Вижте, сега ще ви кажа нещо, което никога не сте очаквали да чуете, а няма и да чуете втори път, но ви моля за малко търпение.”

“Давайте, аз не бързам.”

“Аз съм дипломиран машинен инженер. Вчера се върнах от дълга командировка в чужбина и не съм имал никакво време за подготовка. Просто нищо не съм прочел. Затова Ви предлагам едно споразумение само между нас двамата.”

“И какво гласи това споразумение?”, сащисан попита Томов, мислейки, че навярно ще му предложа някакъв подкуп, за да ме изхвърли веднага. Колкото и странно да звучи това сега, тогава подкупите въобще не бяха на мода, а ако пък някой от преподавателите се реши да вземе, то…  “майка му жална”.

“Гласи следното: Вие ще ми пишете сега добър четири, а когато аз съм готов, ще ви се обадя, Вие ще ме изпитате в удобно за вас време и ако не отговоря за отличен, ще ме върнете и така докато заслужа шестица, която естествено никъде няма да се записва.”

Томов се втрещи.

“Вие, колега, слушате ли се какви ги говорите? Просто не вярвам на ушите си.”

“Сигурен съм, че е така. Наистина предложението ми е нестандартно.”

“Не разбирате ли, че за това направо ще ме изхвърлят от института?”

“Аз не ви предлагам подкуп, за да се чувствате засегнат, а едно джентълменско споразумение.”

“И каква е гаранцията, че след като получите четворката, ще се веснете отново при мен?”

“Освен честната ми дума, друга гаранция няма. Съжалявам, че не се познаваме, тогава никога не бихте ми задали този въпрос.”

Изглежда това му направи впечатление, защото смени изражението си и вече по-спокойно попита:

“И кога да ви чакам?”

“В момента не мога точно да отговоря на този въпрос. Работата ми е много напрегната. Във всеки случай, не утре или този месец. Това, което твърдо мога да ви обещая е до края на септември. Разбира се, не изключвам и по-скорошна дата.”

Той започна да се почесва по главата, погледна ме и внезапно попита:

“Вие да не сте приятелят на моя колега Веско Кисьов с когото работите върху теория на графите и булевата алгебра?”, на което аз отговорих с кимане на глава.

“И може би сте и този, който е извел изцяло всички   уравнения при колегата Димитров по “Основи на електротехниката?.”

Отново кимнах с глава.

“И този, който едва не докара до инфаркт доцент Фархи?”

“Значи и това знаете? Що се отнася до Фархи, вината си е негова, затова и не съжалявам.”, на свой ред, но и доволен, попитах аз.

Той се разсмя, стана и ми подаде ръка.

“Много ми е приятно, колега. Извинявайте за недоверието, но сам разбирате…”

“Естествено. Разбирам ви напълно.”, прекъснах го аз.

“Тогава всичко е ясно”, каза Томов, взе книжката ми и завъртя една красива четворка.

Когато през септември бях напълно подготвен, отидох при него и поисках да бъда изпитан.

“За ваше сведение, отново няма да има никакви разходки из материала. Вярвам ви безрезервно. Пиша ви шестица, макар и условна”, каза Томов и ми подаде дружески ръка.

“Благодаря ви искрено. Сега обаче имам една молба.”, но преди да продължа, Томов ме прекъсна през смях:

„Пак ли нещо нестандартно?”

„О, не. Молбата ми е напълно човешка. Ние с Веско, Ото и Димитров, ще ходим на обяд в “Попското” и ви каним най-сърдечно да дойдете с нас. Ще ви вземем след половин час. Нали няма да откажете?”

“Приемам с удоволствие. Тъкмо ще можем да си поговорим.”

Обядът продължи до икиндия.

И понеже стана въпрос за теория на графите и булевата алгебра, си спомних за един невероятен случай. Вече бях напуснал Кремиковци и работех като главен инженер в ДАП ММП (Държавно Автомобилно Предприятие за Международни и Междуградски превози), предшественика на СО МАТ, така че в сравнение с преди имах повече лично време.

Доцент Веселин Кисьов, Ото (мой колега и страхотен математик) и аз, по цели нощи работехме по тази тема. Аз се връщах вечер, минавах  да ги взема, хапвахме нещо и започвахме, обикновено у нас. И така до 2-3 часа.

Накрая се добрахме до нещо зашеметяващо. Просто не можехме да повярваме и го проверявахме многократно. Няма да навлизам в подробности, защото материята е много специална и сложна. Но да кажем, че някаква сложна система има стотици релета. С помощта на това което бяхме открили, релетата можеха да се сведат примерно многократно, без да се нарушава сигурността на системата, нейните параметри и възможности. Подготвихме всичко и тъкмо да го патентоваме, Веско прочел в едно специално издание, че някакъв си Клод Шенън само преди два месеца вече е  регистрирал в САЩ същото откритие. Разбира се, беше достигнал до него независимо от нас, но и ние от него. Разочарованието ни беше голямо, но остана удовлетворението, че сами и по собствен път бяхме стигнали до същото откритие.

Две години след записването, завърших семестриално шестгодишния курс по специалността и започнах дипломната си работа. Темата беше: “Приложение на графите и Булевата алгебра при мининимизиране на сложни релейни системи”. Знам, че това не говори нищо на основната част от хората, затова и няма да се спирам на тази тема. Ръководител ми беше доцент Веселин Кисьов, който след това стана и професор.

Разбирам, че навярно за външни хора ще бъде отегчително, но понеже съм сигурен, че едва ли някой ще чете написаното дотук, по-скоро за себе си, ще спомена няколко думи за защитата на дипломната ми работа.

Тогава нямаше компютри, принтери, програми и т. н. Даже обикновено, поради многото сложни формули, чертежи и скици,  дипломните работи в голямата си част се пишеха на ръка. Моята обаче беше написана на машина, формулите също, а схемите, благодарение на старите ми връзки,  начертани с туш от чертожниците на Проектантската  организация на СУ“Кремиковци“, бившето ЕСМО „Кремиковци“. Тази дипломна работа стоя като образец години във витрината на катедрата по “Автоматика и телемеханика”.

Явно вече на някого му се иска да ме нарече, меко казано „хвалипръцко“, но ако беше минал по моя път до появата на тази дипломна работа, едва ли щеше да си го позволи, но подобни характеристики, нито ме смущават, нито дори дразнят.

Понеже темата беше все още непозната в България, на защитата бяха поканени и дошли специалисти от някои научни институти.

Председател на петчленната изпитна комисия беше професор Трайко Петков. Като научил кой е председател, другия дипломант, който трябваше да се яви на защита същия ден, веднага “много тежко” се разболял, така че аз останах сам. Всички се страхуваха от Трайко Петков, особено когато е ядосан.

В залата предварително бяхме окачили съответните схеми, необходими за разясненията. След прочитането на напълно положителната рецензия и встъпителното ми слово от шест минути и половина(оптимумът при защита на дипломна работа), председателят даде думата на присъстващите за задаване на въпроси.

Въпросите валяха като дъжд. Отговарях спокойно и точно. Дразнеше ме само фактът, че голяма част от тези въпроси нямаха пряка връзка с дипломната ми работа, а се отнасяха към области, в които явно питащите се бяха специализирали.

Видях как проф. Трайко Петков започна да се върти неспокойно на стола си и  да  пита нещо Кисьов. След това започна да нервничи и накрая стана прав, удари с юмрук по масата и почти извика:

“Край! Никакви въпроси повече. Комисията се оттегля за вземане на решение, останалите са свободни.”, след което членовете на комисията, предвождани от професора, влезнаха в неговия кабинет.

“Брей, какво става? Има си хас да ме скъсат. Но и така да е, майната му. От това няма да стана по-глупав.”,  разсъждавах наум, но реших да изчакам.

Само след няколко минути лично професор Петков излезе от кабинета си и все още нервен, ме помоли да вляза вътре.

“Не е на добре, щом толкова бързо са взели решение. Пък и проф. Трайко Петков лично да излезе, при това нервен? ”, помислих си аз.

Професорът седна зад бюрото си, посочи ми един стол да седна и вече поуспокоен започна:

“Уважаеми колега, много съжалявам, но…”

“Свърши се .”, реших аз, а Петков продължи:

“Поради липса на друга възможност, комисията единодушно реши да даде  следните оценки: отличен на дипломната Ви работа и за съжаление, само отличен на защитата Ви.”

Виждайки как си отдъхнах, добави:

“Много съжалявам за тормоза, на който бяхте подложен. Сигурен съм, че повечето от питащите нямаше да могат да отговорят и на половината въпроси, които Ви бяха зададени.”, завърши усмихнато (твърде необичайно за него) той и продължи:

“Колега, много ще се радваме, ако приемете предложението ни да постъпите на работа в нашата катедра.”

“Благодаря най-искрено за високата оценка и съм трогнат от предложението Ви, но моля да ми дадете малко време  да си помисля.”, отговорих напълно сащисан от развоя на нещата.

“Естествено. Надявам се скоро да получим положителен отговор.”

Вече се бях съвзел от тези неочаквани за мен поврати и без да коментирам последните му думи попитах:

“След като официалната част вече е приключена, мога ли да ви поканя лично, заедно с всички членове на изпитната комисия на обяд в ресторант “Лебед” в Панчарево? Транспортът е осигурен.”

 Професорът се засмя отново и вече бодро се обърна към останалите:

“Мисля, че трябва да приемем предложението на  нашия колега, още повече, че се надявам да работим заедно.” и с това въпросът беше решен.

Фиестата беше невероятна. Имаше и доста други мои приятели. Разбира се, на лично место, до самия професор Петков седеше Папата. Когато, след като бяхме пийнали порядъчно, обясних как имено той направо е издевателствал върху мен да запиша за втори път МЕИ, всички до един отидоха да го поздравят. Разбрах, че в този момент Папата беше истински щастлив, а аз му бях безкрайно благодарен. Дори почувствах, че очите ми се навлажняват, нещо, което се случва с мен само в изключителни. Явно този е бил един от тях.

Що се отнася до въпроса къде и как сме прекарали с моите приятели и жените  им следващата вечер мисля, че отговорът не само е ясен, но и напълно излишен. Само ще добавя, че на централното място стоеше Папата и сервирането, макар и в лек разрез с протокола, не започваше да кажем от жена ми, а от НЕГО…