Хората разказват какви ли не истории... и такива, каквито са чули от други, и действителни, в които са главни герои. На мене ми се ще да ви разкажа една история, която ми я бе споделил друг, но страшно ме впечатли, а защо... оставям на вас да прецените.

С него бяхме приятели от детинство. Неразделни, истински. Времето ни раздели. Един от нас попадна в друга държава, но каквото и да се случеше, въпреки разстоянията си давахме съвети. Те останаха трайни и полезни. Та Слави, така се казваше моят приятел от детските години, бе човек с разностранни интереси и многобройни хобита. Ако аз свирех на китара и пеех, той се потеше във физкултурния салон без да се оплаква. Много му се възхищавах и реших,, че трябва да тренирам борба. Слави реши да ми помогне и разговаря с треньора си да обърне внимание и на мене. И ето, че аз, музикантът, изнеженото момче с фини пръсти, влязох в салона за тренировки. На фона на всички останали си бях кльощав, дори слаботелесен, но моят приятел не преставаше да ме подкрепя и да се гордее с мене. Съдбата се завъртя и ето ме републикански шампион в най- леката категория. Викаха ми „ акумулатора”, защото за мене нямаше умора и страх. Всичко сякаш придоби друго значение.

Въпреки моите 38 кг и аз все мечтаех някое хубаво момиче да се влюби в мене. Бях вече седемнадесетгодишен и тийнейджърските трепети не подминаваха и моята природа.

Запознах се с едно привлекателно момиче, но някак си знаех от самото начало, че нищо няма да излезе между нас. Дружбата ни ме вдъхновяваше и аз се чувствах обект на внимание. Не осъзнавах, че Марияна питаеше истински чувства и често се смеех на думите и „ Ти си целият ми свят...” Признавам си, че вниманието и ме ласкаеше, но често отлагах срещите, които тя ми определяше, не защото не я харесвах. Мислех си, че съм несериозен и бленувах деня, когато тя ще срещне истинска любов и ще бъде наистина щастлива. Нейното внимание към мене бе изключително. Хем ми липсваше, когато не я чувах или виждах, хем бягах от нея като побъркан. Въртях се в един затворен кръг без да осъзнавам това и вършех щуротии, които побъркваха и мене. Не разбирах може би чувствата си до мига, в който я съзрях в обятията на Слави. Заболя ме, но и този път постъпих като истински приятел. Оттеглих се. Изтрих номера и от моя телефон.

Минаха дванадесет години. Ожених се. Имах прекрасна съпруга. Чувствах се и желан, и обичан. Мариана се омъжи за Слави - същият този мой добър приятел. Та, когато тя ми звънна след толкова много години, останах озадачен. Не очаквах подобно нещо. Разказа ми за Слави, когото наричаше галено „пухчо”. След толкова години бе напълнял и направил бирено коремче. Смути ме фактът, че на следната вечер тя отново позвъни, на последващата отново и така всеки ден. Съпругата ми проявяваше разбиране и не ревнуваше, но все пак червейчето ме глождеше и изпитвах чувство на вина към нея. Накрая реших да си сменя номера.

  Една юлска вечер съвсем ненадейно изникна пред мене точно тя - Мариана. Вървях из морската градина и любопитно я изгледах от глава до пети. Буташе количка пред себе си. Зарадва се, но някак не се учуди, сякаш е очаквала отново да се видим. В този миг проумях нещо, което блесна като светкавица в съзнанието ми. Като че знаех за тази среща. Не я бях планирал, не мислех за нея, а тя се случи. Когато седнахме на сянка в едно капанче и отпихме от горещото кафе, Мариана ми сподели, че е знаела предварително, че един ден отново ще се преплетат нашите пътища. Почувствах се гузно. Не бе честно нито към Слави, нито към съпругата ми. Знаех, че не мога да се върна назад във времето, но не мога да продължа и напред просто така. Когато хвана ръката ми и заговори почти влюбено, вторачвайки се в мен , разбрах че трябва да сложа край. Станах, отдалечих се със забързани стъпки.

  Минаха петнадесет години. Навлязох в достолепната възраст на равносметката. За нищо не съжалявам, но и за нищо не тъгувам. Проумях, че всеки от нас има предначертан път, по който, иска или не иска, трябва да върви. Път на грешки, предателства, пропуски, спадове и възходи. Разбрах, че съм го извървял достойно. Сега си мисля, че всеки ден стоя на едно място. Излизам за хляб и вестник, разхождам кучето и чакаме със съпругата ми децата да се обадят, но не е така. Животът не е спрял. Той само променя своята парабола. Параболичен живот!