Устата ми е пресъхнала от жажда. Посягам към ключа на сбутаната в ъгъла на масичката лампа. Тънката, но остра светлина ми заслепява очите, които от друга страна се изместват към часовника в другия край на стаята. Понякога имам чувството, че живея в малък и тесен обор, въздухът е влажен и тежък, мога да видя виещите се прашинки и пронизващите пространството снопчета светлина, друг път имам чувството, че живея в голяма сграда, без изход, без прозорци, но с много и плътен въздух, проблемът е,че в нито едната сграда не се чувствам добре. Заради безсънните си нощи пия малки и лъскави розови хапченца, а заради паник атаките си пия големи, порести хапчета с неопределен цвят. Живея сама и няма кой да ми напомня, че в осем часа трябва да ги пия или подсъзнателно се опитвам да не поглеждам към часовника. Не излизам много, да не кажа изобщо, за човек на 23 това си е самоубийство, но за мен е най-голямото развлечение. Хората на моята възраст имат див и неограничен нощен живот, а аз неограничени и ...