Птиците се обичат, докато могат да летят, защото всеки полет изисква…
широко отворено сърце.
Беше рано сутринта, когато се събудих от хладния вятър, който рошеше косата ми. Лежах на брега. Бях целия мокър. Дрехите ми бяха изпокъсани. Устата ми беше пълна с пясък, който имаше вкус на мед. Ноздрите ми бяха разранени, но долавях миризмата на ванилия. Ушите ми бяха запушени, но въпреки това чувах звуците от разбиващите се в скалите вълни. В гърдите си имах солена вода, която ме давеше, но сърцето ми се къпеше в топлина.
Бях изхвърлен на брега като водорасло, а се чувствах като намерено съкровище. Отворих очите си, вдигнах глава и се огледах. В тъмнината съзрях един мъж, който стоеше върху една скала и съзерцаваше морето. Той излъчваше някакво приказно бледо-синкаво сияние, което осветяваше водата пред него. Нещо ме накара да стана и да отида до него. Сякаш от съществото му струеше някакъв заразителен душевен мир. Постояхме така в спокойното покойнство, докато той не въздъхна с дълбока и тежка въздишка.
- Научихте ли си уроците? - попита ме странният сияещ мъж изведнъж.
- Какви уроци? – отвърнах аз - изненадан от ненадейната дързост на непознатия, светещ незнайник.
- Уроците на живота, все пак вие живяхте така както никой не би могъл… - каза той и ме погледна. Дрехите му започнаха да светят още по-ярко. Той се обърна и посочи звездите. Посочи ми хоризонта, който образуваше една ярка ивица с цветовете на дъгата между небето и земята.
- Кой сте вие? – попитах аз, изумен от случващото се.
- Аз съм Печалният ведроносец. Често съм печален, защото така усещам и създавам неща, които други не могат да усетят сами със своята отнесена в никъдето, относителна сетивност. За хората съм ведроносец, защото нося ведри и приятни помисли за същината на житейския им път, като им помагам да осмислят своите собствени преживени преживявания. Лесно е да приемем и разберем живота си, когато се отдалечим максимално от него. В момента сте от другата страна на морето, където всички рано или късно се озовават.
- А бихте ли ми казали, откъде знаехте кой съм аз и как съм живял?
- Аз познавам добре всеки, когoто очаквам.
Печалният ведроносец махна с ръка и изведнъж пред очите ми се разгърна най- просторното пространство познато на човешкото око. Въздействието му беше толкова силно, че за да го почувствам истински в същността на съществото си, аз разтворих ръце и вдигнах главата си нагоре. После погледнах към ведроносецът и казах:
- Наистина някога имах смелостта да живея така както никой друг не би живял. Давах всичко от себе си, за да създавам стойност за хората. Бог ме възнагради с две прекрасни деца, здраве, добро семейство и големи количества успешност. Но да ви кажа, едно мъчително нещо цял живот ме измъчваше.
- Какво може да ви е измъчвало? Та вие сте имали каквото си пожелаете от наличната земна всичкост, а за това дори и най-големите мечтатели на света не биха дръзнали да се размечтаят. – каза Печалният ведроносец и впери изумлението си в мен.
- В ранните години на живота си аз се озовах на един съдбоносен кръстопът. Ако тръгнех по единия път, щеше да ми се наложи да забравя това, което бях изградил от себе си, за себе си и да поема по посоката на незнайността, за да бъда с любовта на живота си. По другия трябваше да изоставя любовта си и да живея с трудно-изградената сигурност. Аз тръгнах по първия път, но така и не разбрах какво ме е очаквало по втория. Предположенията, с които разполагам, не са ми достатъчни.
- Нека ви разкажа една история. – каза ведроносецът и седна на земята. Аз седнах до него и заслушах. - Имало някога в някоя от многото някогашности едно семейство соколи. Обитавали една голяма клетка в градски Зоопарк. Това семейство соколи се различавало от другите, защото си направило не е едно, а две гнезда едно до друго. Там излюпили и отгледали своите малки. Докато соколчетата растели, клетката им се струвала голяма колкото целия свят. По-възрастните соколи се възгордявали, че живеят в райско място. Учили децата си, че са изключително в абсолютна изключителност най-ценни от всички соколи на Земята и затова били избрани да обитават точно тази клетка. Всеки ден идвали посетители, за да им се любуват и ги хранели, а те се напервали още повече. Когато пораснали двата млади сокола разбрали, че отвъд клетката имало друг свят, но цял живот им било втълпявано, че там не ги чака нищо добро и животът там е жесток и суров и не може да ги научи на нищо. Най-добрите учители били родителите. За младите напети мъжкари било по-добре да се грижат за гнездата и за себе си, за да може посетителите да им се любуват все повече и повече и да ги хранят с по-хубава храна.
В един съдбовен ден, в клетката им сложили друг, млад, женски сокол, който бил със счупено крило. За разлика от тези, които живеели в клетката, женската била свободолюбива и непокорна, защото била отгледана на свобода и по стечение на необясними за мен сега обстоятелствата попаднала в тази клетка. Семейството не било виждало, толкова темпераментен и безстрашен сокол. Възрастните се уплашили от нея и се опитали да й наложат правилата на клетката, които градили грижливо през целия си живот, но за нея, били налудничави и ненужни. Тя се опитала да им покаже, че там откъдето идва родители учат дълго време децата си, за да може децата един ден да отлетят и да създадат свое гнездо и да излюпят малките си сами , а не да стоят при възрастните соколи, за да градят големи гнезда, в които да трупат храна от посетителите на Зоопарка. Единият от напетите млади соколи ненадейно и съвсем изневиделица се влюбил в младата женска. Когато крилото й заздравяло и тя вече можела да лети, му предложила да издебнат пазача на клетката, точно когато отваря вратичката, за да ги провери и да излетят заедно. По възрастните разбрали за тези намерения и започнали да разубеждават сина си. В точния уречен час, пазачът отворил да провери соколите. Младата устремена двойка се насочила към отвора на клетката, в последния момент, обаче, младия напет син се отклонил от пътя и направил няколко кръгови движения около гнездото на родителите си, след което кацнал при тях. Женският сокол излетял навън с изключителна бързина и изчезнал в пространството, а пазачът побързал и затворил клетката. Младият сокол останал в топлото гнездо, което съвместно градил с родителите си, в малката, но сигурна клетка – там, в някой от многото зоопаркове, намиращ се в един от многото незнайни градове. Годините се претърколили, по-възрастните соколи се споминали, а някога-младият, напет сокол измършавял, оклюмал и останал самотен в своята клетка, от която някога имал шанса да се освободи. Посетителите на Зоопарка го гледали със съжаление, но рядко се сещали да го нахранят.
Накрая, когато поемал последния си дъх, в главата му изплувал споменът за нощта, в която имал шанса да се освободи и се запитал “Какъв ли щеше да бъде животът ми, ако бях излетял през вратата онази съдбоносна нощ?”
- Във всеки един от нас рано или късно назрява копнежа за свобода. – казах аз, като заключение на историята.
- Свободата е най-съкровеното желание на душата. –каза Печалният ведроносец.
- Нима душата може да има желания? – попитах аз.
- О да, разбира се, че има желания, но няма силен глас. Предполагам, че затова плачат децата.
- Какво имате в предвид?
- Предполагам, че когато се родят децата имат два гласа. Единият е на тялото, а другият на душата. Те се съревновават, докато единия не надделее. Тогава материалните необходимости стават първостъпални, а душата, тъй като е благородна, отстъпва и става все по-тиха и по-тиха, докато накрая никой не я чува. За да получи онова, което иска, тя започва да се изразява по други начини, които ако бъдат разпознати, човек има шанс, съзнателно да развие съзнанието си, за да удовлетворява своята душа и да се развива. Ако ли не, тя се уморява и заспива, а човекът загубва най-истинското в себе си, а именно качествата си на човек.
Печалният ведроносец въздъхна отново, а аз въздъхнах след него.
- Е, научихте ли уроците си? – попита ме той отново.
- Разбирам сега, че животът ни дава най-мъдрите и най-истински уроци и всеки, който ни каже, че може да ни даде други по-ценни уроци или е Бог, или е луд. Много от житейските действия са непременни и имат изисквания от типа “на всяка цена”, но когато се превърнат в минало, стават непроменими и именно с това тяхно качество, хората често не могат да се примирят. Аз имах щастието да изживея свободно живота си и сега съзнавайки го, за нищо не съжалявам.
Печалният ведроносец се усмихна, сложи ръката си на челото ми и каза:
- Светлина!
© Ами Тола All rights reserved.