На онази полянка те отидоха още на третата си среща и не престанаха да ходят там. А ако не бяха на това място, се прегръщаха на моста над ЖП линията. Е, когато беше студено за моста, те просто седяха на онази пейка в Борисовата градина и си говореха, смееха се, прегръщаха се, целуваха се или ядяха нещо. Никога не мълчаха. И двамата не можеха.
Защо не седяха вкъщи ли? Ами, защото при нея беше майка й, която не го харесваше. А при него беше брат му, от който той ревнуваше. Както и да е, случваше се да се сдърпат, но се сдобряваха бързо. Те бяха точно един за друг, дори да не го осъзнаваха. Дните им минаваха, всеки различен от предишния. Не можеха да кажат какво ще се случи утре, защото никога не знаеха. Може би щеше да ги блъсне кола? Да започне Трета Световна война? Да се подстрижат с голи глави? Или просто да пият кафе?
Един ден решиха, че искат да имат място, което винаги да ги приветства и никога да не ги гони. Избраха си една пейка в парка, който им се струваше необятен. Пейката се намираше срещу една барачка, до големите храсти. Точно в центъра на столицата, те можеха да са напълно сами.
Странни създания бяха тези двамата - шумни, със сигурност. Ако човек ги видеше, щеше да каже, че им хлопа дъската. Тя винаги говореше силно, сякаш за да го надговори, което беше почти невъзможно. Непрекъснато се усмихваше, а сините й очи блестяха даже и в мрака. Необичайно, но факт - дори когато му се караше, тя се смееше и някакви детски пламъчета играеха в очите й. Косата й хвърчеше на всички страни, никой друг нямаше прическа като нейната. Точно затова, може би на шега, той често й казваше да се подстриже, но тя само слагаше още повече лак следващия път.
А той... той беше весел също. За разлика от нея, обаче, когато се разделяха, той се натъжаваше. И на нея й беше гадно, но той по душа беше тъжен. Ходеше по улиците с часове и риташе вестниците. Когато бяха заедно, обаче, той говореше много. Непрекъснато. Гледаше я с някакво възхищение, когато тя развиваше теориите си. Е, възхищението траеше няколко секунди, докато не я прекъснеше.
Той беше висок, много висок - сигурно с глава над нея, с гъста черна коса, която се беше заклел да пусне дълга, защото тя обичаше дълги коси. Огромнтие му кафяви очи винаги шареха нанякъде и никога не гледаха със злоба, дори когато беше ядосан. Не беше способен да изпитва злоба. Понякога, когато тя говореше, той гледаше в далечината и изглежда изобщо не я слушаше. В такива моменти тя се дразнеше и започваше да се кара, но няколко целувки потушаваха огъня. Той винаги я слушаше и то много внимателно - всяка нейна дума се забиваше в сърцето му и той я разбираше перфектно. Винаги мислеше за нея и за това, което тя казва. Знаеше, че е мъдро и се гордееше с нея. Двамата споделяха радостите си. Също и тъжните моменти. И пейката винаги беше свидетел на всякакви сценки. Онзи път, когато тя го заудря по гърдите, защото той беше скъсил срещата им с 2 часа, за да се види с приятелка. Онзи път, когато заваля силен дъжд и те се скриха под едно дърво, за да се поцелуват "като по филмите", както го определи тя. Онзи път, когато се смяха без причина, смяха се дълго и продължително. И дори онзи път, когато нямаха пари да си купят ядене, и си мечтаеха за всякакви вкусотии, за камари от шоколад, дюнери, реки от бонбони...
Със сигурност бяха луди. Бяха много луди. Измисляха всякакви неща, които един обикновен човек би погледнал странно. Две неща бяха сигурни - бяха щастливи. Обичаха се. Те си го знаеха и не го обсъждаха много. Наслаждаваха се на всеки един миг, в който бяха заедно.
Един ден, обаче, тя остана сама на пейката. Чака го цял ден, но напразно. Гледаше часовника си през няколко секунди. Чака го с часове. Но той не дойде. Това беше първия ден от началото на кошмара. Той беше забравил за срещата им и се беше срещнал с новата си приятелка. След цял ден на студа, момичето беше много сърдито. След това се появи и вечерта, в която той преспа у тази приятелка. После отмени няколко срещи за да се види с нея. Караха се всеки ден заради непознатата. По принцип момичето не беше ревниво, но сега започна да усеща злобата в себе си. След месец пък, той реши да прекара Нова година с новата приятелка, вместо с момичето, което уж обичаше. После остана у тях още един ден. Не се обади изобщо. Когато се върна, се скараха отново. Този път обаче сериозно. И двамата крещяха, хвърляха вещите си по пейката, докато накрая той извика:
- Не те обичам вече! Ти не си като Емилия!
Тя беше потресена. Емилия не беше с нищо повече от нея. Знаеше го. Убедена беше... Но това не му попречи да скъса герданът, който тя му направи от корда и дървени мъниста и да си тръгне.
- Не искам да те виждам повече! - изкрещя тя след него, разплакана. Не искаше да му остане длъжна.
От този ден нататък само тя посещаваше пейката и само тя седеше на нея. Той не дойде нито веднъж. Не се обади. Не я потърси. Нищо. Тя никога не се прибра вкъщи. Никой нямаше представа къде може да е отишла. Докато един ден полицаите не почукаха на вратата му.
- Познавате ли лице на име Елица Димитрова Касабова?
- Да, познавам. Защо? Какво се е случило?
- След като беше обявена за изчезнала, днес е намерена мъртва в Борисовата градина. Не можем да установим дали е самоубийство или убийство.
Той остана втрещен, докато Емилия не се появи иззад него и не прошепна:
-Мъртва? Естествено... И сега ще отидеш, нали?
Той беше втрещен. Та нима тя не разбираше... Елица я нямаше, а тя злобееше. Ели, неговата Ели... Малката му хиена...
- Вън! - това беше единственото, което той успя да каже. - Вън! Махай се.
- Какъв ти е проблема?! - писна тя.
- Сърцето й просто е спряло да бие - обасняваше един от униформените.
Той усети как сълзите бликнаха от очите му. Ясно му беше. Елица беше умряла от мъка.
- Аз... аз я убих... - каза тихичко той.
- Какво каза, синко? - попита подозрително един от полицаите.
Той не му обърна внимание. След този ден повече не се видя с Емилия. Прекарваше цялото си време на пейката. Как можа да го направи? Как му даде сърце? Та той я обичаше, защо постъпи така?!... Сега разбра колко много е означавала за него и как без нея нищо няма смисъл...
След седмица намериха тялото му на абсолютно същото място, беше умрял по абсолютно същия начин.
За жалост, след време и вестниците, и клюкарките забравиха за случая. Но пейката помни. И винаги, когато вали, тя плаче и от дървото бликат невидими сълзи... Сълзи за две луди души, които така и не си казаха колко се обичат.
© Софи All rights reserved.