Фоайето на жилищната сграда на улица „Бяла роза“ бързо се изпълваше с хора. Домоуправителят кимаше на новодошлите. До началото на събранието на етажната собственост оставаха пет минути. Интересът към събитието бе голям, защото щеше да бъде обсъден важен въпрос.
– Така… – подхвана домоуправителят. – Да започваме.
Тълпата се умълча.
– Настоявам да й забраним да каца горе – обади се един шкембест мъж на средна възраст.
– Да, ама сме подписали договор – контрира го домоуправителят. – Ще се наложи да плащаме неустойки.
– Ама това чудовище ще събори сградата!
– Не е чудовище. Пелагия е много кротка и добричка – изсумтя касиерката.
– Няма значение, проклетата ламя тежи двайсет и три тона. Ако не я спрем, ще разруши сградата.
– Тя не е ламя. Не обича да я наричат така. Змеица е.
– Все тая.
Двамата си размениха остри погледи. Очертаваше се скандал.
Пелагия всеки ден прелиташе над града, за да пасе в ечемичните полета на север от града. Обаче бе стара, на деветстотин и трийсет години, и й се нал ...