Фоайето на жилищната сграда на улица „Бяла роза“ бързо се изпълваше с хора. Домоуправителят кимаше на новодошлите. До началото на събранието на етажната собственост оставаха пет минути. Интересът към събитието бе голям, защото щеше да бъде обсъден важен въпрос.
– Така… – подхвана домоуправителят. – Да започваме.
Тълпата се умълча.
– Настоявам да й забраним да каца горе – обади се един шкембест мъж на средна възраст.
– Да, ама сме подписали договор – контрира го домоуправителят. – Ще се наложи да плащаме неустойки.
– Ама това чудовище ще събори сградата!
– Не е чудовище. Пелагия е много кротка и добричка – изсумтя касиерката.
– Няма значение, проклетата ламя тежи двайсет и три тона. Ако не я спрем, ще разруши сградата.
– Тя не е ламя. Не обича да я наричат така. Змеица е.
– Все тая.
Двамата си размениха остри погледи. Очертаваше се скандал.
Пелагия всеки ден прелиташе над града, за да пасе в ечемичните полета на север от града. Обаче бе стара, на деветстотин и трийсет години, и й се налагаше да прави междинни кацания. Зданието на улица „Бяла роза“ бе идеално за целта, защото разполагаше с хеликоптерна площадка на покрива. Конструкцията му бе усилена и рискът да пострада бе минимален.
Домоуправителят се прокашля и каза:
– Получихме добри пари от държавата, знаете. С тях покрихме разходите за саниране. Само трябва да позволяваме на Пелагия да каца веднъж дневно на покрива. Да, неприятно е, но…
В този момент заваляха гневни реплики. Хората подвикваха един през друг:
– Когато се стовари на покрива, всичко се разтриса, като земетресение е. Изпотрошиха ми се кристалните чаши, подарък от стринка.
– На всичкото отгоре маха усърдно с криле, когато се снишава. На това май му викат обратна тяга. Прането ни неведнъж изхвърча от простора. Прашките на жена ми още висят на кестена отсреща.
– И бълва огън. Улуците почерняха и нищо чудно да се спукат. Ще се повреди фасадата от течове.
– А като пръдне, ми се насълзяват очите, докато пуша на балкона.
– Поне да си лежеше спокойно, ами ходи насам-натам и ноктите и тракат като кастанети. Сигурен съм, че е повредила хидроизолацията.
– Проявете разбиране към животинката – проплака касиерката. – Сигурна съм, че прави всичко възможно да не ни пречи.
– Веднъж се изсра на поляната. Един тон лайна, страшна работа!
– Обаче децата я харесват. Все се навъртат около нея.
– Както вече трудно си контролира огнедишането, нищо чудно да изпепели някое. Защо трябва да чакаме да стане най-лошото? Добичето е опасно.
– Пак повтарям, договор сме сключили – намеси се домоуправителят.
– Добре де, но можем да я помолим да внимава. Нали уж е умна.
– Ама това нейното си е физиология. Убеден съм, че разбира, че ни създава неудобства. Старае се да не пречи, милата… Ако й забраним да каца на покрива, нищо чудно от умора да загуби височина и да се оплете в далекопроводите. Не я държат крилата вече.
– Ми като е стара, да спре да хвърчи!
– Ние старите да лягаме и да умираме, така ли! Засрами се!
– Абе този какво прави?
Десетки погледи се насочиха към дворчето пред входа, където пенсионираният учител по физика Врайко Врайков копаеше усърдно с лопата.
– Де да го знам. Събрали сме се тук да решаваме жизненоважни проблеми, а кой си копа и не му дреме.
– Врайко! Ела да дебатираме, бе!
– А, аз чувам, чувам, говорете си.
– Ей, това даскалите съвсем си губят акъла, когато се пенсионират. Както и да е.
– Викам да обявим форсмажор и да анулираме договора.
– Какво, дела ли да водим?
– Хубаво, защитен вид, но ние хората сме по-важни от ламите.
– Не е ламя, а змеица!
– Все тая. Някакво си влечуго гнусно.
– Тя е интелигентна. Разбира човешкия език.
– Защо не говори тогова?
– Защото гласните й струни са се възпалили от зловредни газове. Принудена е да се храни с ечемик.
– Веднъж й дадох да пие пиринско. Десет литра излочи и още поиска. Бах тая ламя алкохолизирана.
– Не е ламя, змеица е!
– Не й е чиста работа, знам аз. Във време оно е яла човеци.
– Да бе, тази душичка!
– Слушай какво ти говоря. Стопявала е рицари в доспехите им ги е изсмуквала през забралото. Както се смучат пилешки шийки.
– Това са слухове. А и рицарите са били гадняри. Трепели са всичко живо само и само да се докажат пред някоя смрадлива принцеса, дето се къпе веднъж годишно.
– На Пелагия едната й глава има тикове – заради рана, причинена от меч. Затова лети малко накриво. Така де, влачи крилото.
– И се събират тумби кухи тийнейджъри да си правят селфита с нея. Люпят семки и говорят на висок глас. Смущават ми следобедния сън. А аз давам нощни смени, имам нужда от почивка.
– Добре де, приказваме си, но резултат никакъв. Ще искаме ли прекратяване на договора или не?
Мълчанието продължи цяла минута.
– Врайко, стига си копал, ела тук да обсъждаме Пелагия! – Учителят се изправи и захвърли лопатата. Мръщеше се така, сякаш бе изял кило лимони.
В този момент небето притъмня и се изви вихрушка. Но това не бе лятна буря. Размахвайки криле и подпръцквайки от усилието, Пелагия кацаше на покрива. Всички извърнаха глави нагоре. Гледката бе удивителна, макар че люспите на змеицата бяха позагубили младежкия си блясък. Сградата се разтресе, после се чу чаткане на нокти. Огромно жълто око надникна иззад почернелия улук.
– Май разбира, че говорим за нея! Вижте само как гледа!
– Здравей, Пелагия! – викна касиерката.
Пелагия пусна дим през ноздрите си и кимна с две от главите си. Трета остана неподвижна заради наранените преди петстотин години вратни прешлени.
– Някак си… не върви е да я хулим в нейно присъствие.
– Ама тя наистина ли разбира?
– Разбира я.
В този момент Врайко каза:
– Мисля, че Пелагия иска да ни се отблагодари, задето й позволяваме да ползва покрива.
– Сериозно? – попита домоуправителят.
– Преди седмица й казах някои неща. Тя ме гледаше разбиращо.
– Гледала разбиращо. И моят лабрадор гледа разбиращо.
– Пелагия, слез долу, моля те! – провикна се учителят.
– А, не! Ще ми изпотъпче розите!
– И да не изпотъпчеш розите, Пелагия!
За всеобща изненада Пелагия размаха криле и дохвърча. Земята се разтресе под люспестите й крака. Розите не пострадаха, но едно сандъче с теменужки стана на кайма. Хората се бяха скупчили до фасадата на сградата и наблюдаваха с интерес огромното същество.
Пелагия изслуша инструкциите на Врайко, подгъна елегантно ципестите си криле и се приближи до дупката, изкопаната от учителя. Напъна се и блъвна огнено кълбо. Повтори процедурата няколко пъти.
Врайко обясни:
– Сега поне два часа ще имаме безплатна топла вода. И друго… Утре ще монтирам горе вятърен генератор. Така че от вихрушката, който тя създава с крилете си, ще произвеждаме ток. Нека не й вгорчаваме старините. Милата, я й остават още двеста-триста години живот, я не. Склонна е и да ни закриля, ако станем обект на нападение.
– Че кой се е засилил да ни напада?
– Забравяш, че оттатък планината започнаха да развъждат тролове. Нищо чудно някой да избяга от стопанството и тогава… А, и друго. Четох в един сайт, че драконовата тор е много полезна за розите.
При последвалото гласуване правото на Пелагия да каца на покрива бе препотвърдено.
© Стефан Всички права запазени
https://otkrovenia.com/bg/proza/zmeyat-stanoj
И ти ще харесаш Станой.