Пеперудено крило

Рушащи се парчета болка изграждаха най-горния ред на усещанията ù. По-надолу тя ставаше плътна и наситена, можеше почти да я докосне.

Беше свикнала с това. Преди години много пъти се опитва да промени нещата, да се застави да чувства по различен начин, да се научи да бъде като другите или поне подобна на тях… Провали се. И се отказа.

Един възрастен, малко сляп продавач на цветя ù каза, че е пеперуда, останала само с едно крило, затова се е научила да лети по различен начин.

Тази идея ù хареса и мисълта за пеперуденото крило често изсушаваше сълзите ù.

Вече не си задаваше въпроси защо се вглежда в детайлите и приема болезнено всяко несъответствие с възможното хармонично единство. Не се питаше защо стърчи онова ръбче, точно там над извивката и превръщаше съвършенството в гротеска. Не се интересуваше защо заглъхва нечий звънък смях, защо потрепват нервно скулите на зарзаватчията, докато гледа хората пред тезгяха, защо вестникопродавецът прибираше усмивката си заедно с парите, какво кара детето да удари майка си или защо и тази вечер слънцето залезе в облак…

В един момент разбра, че е започнала да приема живия свят като такъв – с болката, завистта, злобата, крясъците, затръшнатите врати и недоволните лица, мизерията и нещастието, което се отпечатваше все повече върху лицата на хората.

И само наблюдаваше. Нищо друго не правеше, стоеше си там и само гледаше. Трупаше все повече и повече рушащи се парчета болка, от които изграждаше стена, зад която да скрие вълшебството…

Усмихна се.

На никого не бе казвала за другия свят. Беше си само неин.

В началото малък и едноцветен, събран от случайно дочути неща, с годините бе станал огромен, пъстър и изпълнен с живот. Тя прибираше в него всяко красиво нещо, което успееше да види, за което чуеше или някой ù разкажеше. Ако не беше го видяла, измисляше си го и го пускаше в своя свят. 

Там имаше много неща – най-различни усмивки, светнали очи, много залези, имаше музика, поезия, картини, имаше планини и реки, едно море с прекрасни русалки и цяла гора с елфи. Там някъде бродеше и един еднорог, на когото рогът стърчеше право нагоре. Създаде го преди да види еднорог, но го остави така – беше толкова красив! Имаше всякакви изящни фигурки и звуци, които ù харесваха, имаше полъх, и бриз, и бурен вятър, който разбърква косите. Имаше и един топъл летен дъжд, заради когото после много я биха, защото цялата я измокри, но тя толкова го хареса, че остана до края му… И трапези с плодове и ястия, повечето измислени.

Имаше всичко и тя се чувстваше добре там. Даваше имена на съществата, срещаше ги, разговаряше с тях, докосваше ги и заспиваше с тях.

И толкова много ги обичаше…

- Къде си, изрод!?! – крясъкът я стресна. Майка ù се беше прибрала. Отдавна се бе научила да разпознава по стъпките ù дали и колко бе пила. Днес не беше малко. Сви се в одеялото.

- Пак ли висиш там!?! – майка и се опита да излезе на терасата, но залитна и падна назад. Докато се опитваше да стане, псуваше и нея, и целия свят.

Не ù отвърна, нямаше смисъл. Само затръшна вратата към своя си свят и отпусна слабите си ръце надолу.

С мъка завъртя колелата на инвалидната количка и бавно я подкара към стаята, обратно към мрачния ъгъл, отреден за нея, при цялата смрад и боклуци на нечистена с месеци стая, при майка ù, която я ненавиждаше и проклинаше деня, в който я бе родила.

Стъклото на прозореца отрази за кратко изкривеното ù на една страна лице с полуотворено око, проскубаната, мазна, нересана с дни коса и устата, от която се стичаше слюнка.

Инвалидната количка изскърца.

А някъде там едно пеперудено крило свиреше на виола…