ПЕСЕНТА НА ЛЕБЕДА
Глава четвърта
“Денят на детето” току що беше отминал, както и Денят на падналите за свободата на България. Сутрин, слънцето грееше весело, а след обяд, ситен дъжд често охлаждаше летните страсти на софиянци.
А вечер, градът опустяваше, заради американския сериал излъчван от БНТ, с една от най-сексапилните холивудски звезди, Ракел Уелч. В “Сентръл парк-вест”, тя играеше една от главните роли.
Запалил цигара, Еди пушеше нервно, седнал на една табуретка на балкона. След като бе взел твърдото решение да напусне България, беше станал нервен и не можеше да си намери място. Нито рисуваше, нито готвеше, даже на разходка не му се излизаше. А толкова беше обичал вечерните разходки, по прохладните паркове и градини на родния си град. Всяко кътче на София беше свързано с живота му, всяка уличка или квартална градинка в центъра на града му напомняше за детството, за юношеството и младостта му. Те бяха отлетели безвъзвратно, заедно с тях беше отлетяла и атмосферата на неговата София, София от неговото детство.
На мястото на “Детската градина”, райско кътче за децата на столицата, където някога майка му водеше двете му сестрички и него, там сега бе издигнат монумент на въоръжени хора, хора които стреляха, хора които убиваха. Даже оградата беше демонтирана и преместена, а беше толкова красива. Изработена от ковано желязо, тя беше като филигранен накит, създаден от големи майстори за да радва децата на София.
Градът се беше разраснал, толкова много, че всички китни селца наоколо, бяха се превърнали в бетонни гета наречени жилищни комплекси.
Наближаваше часът на сериала. Еди загаси цигарата в пепелника, влезе в малкото холче и седна пред телевизора, на чийто екран сексапилно метереоложка, четеше прогнозата за времето.
Сериалът беше заинтригувал Еди, и той го следеше ежедневно.
Действието се развиваше в редакцията на известно модно списание, издавано в Ню Йорк. Тази сутрин, когато главната героиня се появи в кабинета си, веднага след нея влезе и сътрудничката й, която й правеше мизерии.
- Някой е пипал компютъра ми,- каза главната редакторка.
- Навярно, през нощта чистачката е търсила нещо по интернета, -каза “лошата” колежка, която сама беше се ровила из проектите на шефката си.
Тази реплика, накара Еди да се сепне. Една “червена лампичка” светна в главата му. “Значи, там отвъд океана, и чистачките умеят да боравят с компютри?- си помисли Еди. А той беше тръгнал да “покорява Новия Свят”, без да е пипал компютър. Това беше сериозен шок за Еди.
Още на следващия ден, купи вестниците, които публикуваха най-много обяви за най-различни дейности, за да търси курс по компютърна грамотност. Намери много такива обяви. Реклами насочени главно към млади момичета, готвещи се за секретарки в частни фирми.
Обява на Центъра за следдипломна квалификация при Министерство на външната търговия, привлече вниманието му. Курсове бяха двуседмични и започваха в началото на всеки месец. Имаше и телефон за връзка.
На 1-ви юли, курсът започна. Курсът се водеше от жена между 45 и 50, но освен Еди, курсистите бяха млади госпожици между 18 и 22 години. Гледаха го с особен интерес, намигаха си една на друга, посочвайки го дискретно с глава. За сметка на съкурсничките му, преподавателката се отнасяше към Еди с особено внимание . Той беше избрал да седи на първия ред в залата, та да вижда колкото е възможно по-малко другите курсистки.
Получил елементарни познания и документ за завършен курс по “компютърна грамотност”, Еди се почувства готов да се качи на “товарния влак за Монтреал от 10-ти коловоз”.
На 29 юли излетя за Прага и след петчасов престой в Чешката столица, полетя с огромния “ЕРБУС 320” към столицата на Куба.
Два месеца бяха необходими на емиграционните служби на Канада, за да му дадат необходимите документи с които в Монреал, по съдебен ред, Еди Костов щеше евентуално да получи статут на “емигрант” в Канада и по-точно в провинция Квебек.
До решението на съда, на кандидата за емиграция, се осигуряваше безплатна медицинска помощ и парична социална помощ от 560 канадски долара месечно.
Когато “Боинг 474” на Ер Канада”, кацна на летището в Монреал, денят беше 3-ти Октомври, а часовникът показваше 18,35 местно време. Митническият контрол се интересуваше само от наркотици, оръжие, цигари и алкохол. Безпрепятствено излезе от аерогарата, следвайки стрелките по пода и надписите.
Еди въздъхна дълбоко, вдига глава и видя едно необикновено сиво небе. От него лъхаше спокойствие и сигурност. Имаше лек , влажен ветрец, който напомняше, че тук зимата идва рано.
А сега накъде? Въпрос, който Еди си беше задавал, много пъти и в София, и в Гандер, задаваше си го и сега, застанал на опашката, на спирката на автобуса, който щеше да го отведе до центъра на града.
В самолета до Монреал, до Еди седеше съпружеска двойка от Кърджали. Христо беше мълчалив, но за сметка на него Зорка, или както тя наричаше себе си -Зори, трудно млъкваше. Въпросите валяха като пролетен дъжд, а отговорите даваше самата тя, скачайки от тема на тема. Беше компетентна по всички въпроси отнасящи се до емиграцията и живота в Канада. Деверът й, т.е братът на Ицо, както тя наричаше мъжа си, беше дошъл в Канада с “ голямата вълна”. Този термин беше подробно обяснен от Зорка, пардон Зори. Всички дошли тук през 1989 и 1990 година бяха от “голямата вълна” и роднинството й с човек от “вълната” я правеше “професор” по всички въпроси отнасящи се до емиграцията и живота в Канада и по-точно в Монреал.
Тя беше седнала до илюминатора, но това не й пречеше да води много оживен разговор с Еди, макар и не подържан с охота от последния. Всеки отчаян опит на Ицо да я спре, завършваше с “ти млъкни, човекът иска да знае”. И монолога продължаваше.
Така по време на полета Гандер- Монреал , Еди научи, че в Монреал има квартал наречен “Кот де неж”, че в този квартал живеят много българи от ”голямата вълна”, че там има улица на име “Кент”, известна сред българите като “булевард България” заради голямия брой българи живущи на тази улица. Зори с такъв апломб демонстрираше познанията си за живота на българите в Монреал, сякаш беше живяла в този град, поне една трета от живота си, макар че беше виждала само една единствена картичка-изглед от този град, изпратена от девер й.
От монолога на кърджалийската бъбривка, Еди не запомни много, но името на квартал “Кот де неж”, където живееха много българи, се запечата в паметта му, което по-късно щеше да му помогне.
Беше изминал цял месец от пристигането му в този красив град на брега на величествената река Сен Лоран*.
Градът се пресичаше от много дълги хоризонтални и вертикални пътни артерии- улици и авенюта. Улици се наричаха тези по направление “Север-Юг”, а авенютата бяха по посока “Изток-Запад”, тук там имаше и булеварди.
Община “Кот де реж-Нотр Дам де грас” не беше престижен квартал. Тук живееха основно емигранти и бедни кебекуа т.е френскоговорящи канадци. Имаше и англофони, но пак от бедните и средни категории.
Кварталът се пресичаше от юг на север от “Шемен де Кот де неж”, една от най-търговските артерии на квартала. На тази улица имаше много магазини, супермаркети, кафенета, ресторанти, банки, аптеки поликлиники и голямата болница “Сент Мери”. Тук можеше да ви поправят часовника или компютъра, можеше да си купите боя за обувки или да ви сменят подметките, ако са се износили. На тази улица имаше спирка на метрото по “синята” линия и се обслужваше от автобус 165, който идваше на всеки 3-4 минути. Точно до входа за метрото беше и голямата районна библиотека, към която имаше и зали за изложби, концерти и други културни събития. От фурните “Премие муасон”(първа жътва) и Пен доре” (златен хляб) се носеше аромата на пресни френски франзели и вкусни кроасани, печени на място.
Френски канадци, живущи отдавна в този район, казваха че под тази улица тече подземна река на име “Сен Пиер”.
При основаването на френската колония “Нова Франция”, католическата църква е била много важен фактор и много улици, авенюта, села и градове носят иманата на светци. Въобще цялата топономия на Квебек, френска Канада, е като библията, само имена на светци. Независимо дали са улици, площади, градове, села, паркове, планини или реки, почти всички носят имена на светци.
Прекалено силната, деспотична власт на католическата църква, намесваща се даже в личния живот на хората, е станала причина за отдалечаване на хората от нея. Всички ругатни на френските канадци произлизат от църковни термини.
Еди беше наел стая в мазето на една двуетажна къща. Към стаята имаше тоалетна и душ кабина в същото помещение. Над него, на първия етаж живееше българско семейство с две деца, а над тях африканци с четири деца. Със социалната помощ която получаваше, Еди не можеше да си позволи повече, а парите които беше успял да събере в България, преди да тръгне не бяха много и той ги пазеше като зеницата на окото си. “Бели пари, за черни дни” си казваше бившият директор на Градската художествена галерия в София, и се задоволяваше със супичките които сам готвеше. Електрическата печка и хладилника бяха предоставени от хазаина. Такива бяха правилата в Канада. Макар и не първа младост, те му вършеха добра работа.
Трябваше да си намери работа. След намирането на жилище, това беше задача номер “едно”. И Еди тръгна по чаршията да търси препитание.
* Всички топографски наименования ще бъдат с френското си произношение. Когато действието на романа се развива във френска Канада, ще спазваме закон 101 на провинция Квебек.
© Крикор Асланян All rights reserved.