Aug 12, 2018, 2:38 AM

 Песента на стършела 

  Prose » Novels, Fantasy and fiction
546 1 3
Multi-part work « to contents
10 мин reading

ПЪРВА ГЛАВА

 

- Шения ! Върни се тук незабавно! – с заповеднически тон извика брат и Амерас, пришпорвайки коня за да я настигне. 
- Отказвам! Ще отида да го видя! В ездата винаги съм била по-добра от теб, братко! Искаш ли или не – ще отида. – с присмех отвърна тя. Едва чуваше гласът и. 
Младият мъж спря. Наблюдаваше как тя се отдалечаваше все повече и повече. „Каква беля си!“ – помисли си. В този момент чу тежко дишане зад него. – Повече не ме карайте да ви гоня! Боя се, че това е последният път, в който играя ролята на лакей. – задъхан каза Улан. Думите му бяха накъсани. Амерас се изсмя без да отвърне на хапливата му забележка. – Какво смешно казах? – продължи Улан.
- О, малко братче! Тази роля ти отива. Твърде жалко ще бъде да се откажеш от нея. – рече Амерас, обръщайки се към него. На лицето му се появи дяволита усмивка. 
- Млъкни! Намерете си друго забавление. – отвърна брат му, сбръчквайки вежди.
- Хайде, хайде! Беше лоша шега. Съжалявам. – опита се да го успокои Амерас. След като не получи отговор, добави:
- Да се връщаме вкъщи. – обръщайки коня в обратната посока.

 

 Амерас бе син на Стрикс и Дорана и наследник на втората най-влиятелна фамилия Вердас. Едва на петнадесет години той пое грижата за семейството си, докато най-големия му брат Тарес, беше зает да усмирява народите от Свободната долина на запад, дигнали се на бунт, а по-късно и народите на север, които той наричаше „дивашки племена“ ; „изроди“ . Амерас никога не смееше да слага под съмнение управлението на брат си, въпреки че за него това беше подход на узурпатор. На глупак. 
Годините прекарани като военно-началник на армията го научиха на повече отколкото беше очаквал. Научи се как да подхожда както към враговете си, така и към своите близки. Битките, които водеше в името на брат си го научиха, че не трябва да има доверие на никого освен на себе си. Но в този ожесточен свят и твоята сянка би те предала. Амерас бе мъж, който не използваше властта на фамилията си за да бъде уважаван. Белезите го направиха такъв какъвто е - войн достоен за почит.

Сега, не показваше с нищо заинтересоваността си към фамилията. Годините прекарани на бойното поле не го научиха да следва сляпо заповедите на Тарес, нито да чува какво му се говори. Смирението беше напълно чуждо за него. След като войната приключи, той напусна армията, стоеше далеч от интригите на брат си, отдавайки се напълно на собствените си желания. Може би най-важните бяха хубавото вино и насладата да бъдеш в женска компания. Но нека не го съдим излишно. Кой мъж би устоял на тези изкушения? Отговорът го оставям на вас...

 

- Защо я пусна? – попита сприхаво Улан, който с бавни стъпки вървеше зад него. 
- Така или иначе щеше да намери начин да отиде при Камир. Знаеш ги, жените, не могат да се спрат пред нищо ако са загубили ума си по мъж. Особено ако е богат. – подсмихваше се Амерас. А после допълни – Освен това, нямам полза да я гоня. Твърде отегчително е. Времето ми е ценно. А току що загубих два часа заради Шения, и ще загубя още толкова докато се върнем вкъщи. Ах, каква беля си създадох! – слагайки ръка на брадичката си. 
- Какво искаш да кажеш с това? Та ти по цял ден нищо не правиш! Денем се губиш из горите с някоя девойка, вечер или се наливаш с алкохол и заспиваш като пън или си в някой бордей! Прахосник! - отвърна Улан подигравателно.
- И това е изморително! Как можеш да говориш така? Алкохолът не е за всеки. Нито пък жените. Ако не знаеш как да ги укротиш, ще те погубят! За предпочитане е да бъда погубен от гърдите на някоя красавица, отколкото да бъда нечия пионка. За твое добро – откажи се от армията преди брат ни да те е погнал. 
- Как ли пък не! Погледни в какво си се превърнал! Преди ти се възхищавах и исках да съм смел войн като теб, но сегашният ми брат е жалко копие на това, което беше. Сега си жалък и слаб. Отказа се от дълга, който имаше към семейството ни. Казваш, че парите и властта умопомрачават, а се погледни. Изборът, който направи те съсипа…
- Замълчи. 
- Пропиля си живота, Амерас. Зная какво се случи в онази нощ. Сега си плащаш цената. - Казах ти да престанеш.
- Да не би да нараних достойнството ти? А, сетих се! Ти нямаш такова!

Амерас не отговори. Настъпи тишина. Чуваше се единствено лекото потропване на конски копита и птичи песни, идващи от близката гора. 
В съзнанието му изплува далечна картина…

 

Беше ясна нощ без звезди. Амерас бе пристигнал във военния лагер. На следващия ден щеше да се отбележи велика победа срещу враговете на фамилия Вердас. И той щеше да е начело на войската рамо до рамо с брат му Тарес.

- Лорд Амерас, господарят ви чака. 
- Има ли проблем?
- Имало е добър улов днес. Отидете при него. – заяви войникът без име. С бързи стъпки, Амерас отиде в палатката на Тарес. Щом влезе, тялото му застина. Очите му се разшириха.
- Какво означава това? – с повишен тон рече той. 
Последва бърз отговор - Хубав улов, нали? Бих казал, прекрасен дори! - отвърна Тарес, смеейки се. 
Младият мъж наблюдаваше как господарят му си играеше с малко момиче сякаш беше животно. Не можеше да види лицето. То беше вързано с вериги до ложето на по-големият му брат. По тялото видя множество прободни рани. Гърбът все още кървеше от ударите на камшик. 
Запази хладнокръвие. Не позволи гнева да го заслепи. Един грешен ход и главата на Тарес щеше да се раздели с тялото. 
- Какво правиш? Утре ни чака тежка битка. – рече Амерас, приближавайки се до него. – Победата ни е сигурна! Нека я отпразнуваме. – отвърна Тарес, наливайки чаши с вино. – Наздраве! – след това допълни той.
- Уморен съм. Не желая да пия. 
- Разочароваш ме. Нима ще ми откажеш, братко?
- Вече го направих.
- Повече за мен тогава! – каза той, отпивайки на бързи глътки.

Амерас гледаше към момичето с безпокойство. Не искаше да си признае. Изглеждаше му толкова позната. И искаше да и помогне. - Харесва ли ти улова? – каза внезапно Тарес. По-големият брат беше забелязал. 
– За какво говориш? 
– За нея. Хванахме я на няколко километри от селото Бреин. Придружителите на момичето избягаха и я изоставиха. Амерас недоумяваше… “Нещастник.”
Направи пауза с глътка вино, а след това допълни със самодоволна усмивка
- Дивачка. Опита се да избяга и трябваше да я усмиря! Сега е покорна. 
- Пусни я. Не ти е нужна. 
- От кога смееш да даваш заповеди на своя господар? 
Младият войник гледаше треперещото от болка и страх дете. Ако не и помогнеше, побърканият му брат щеше да я убие в ранни зори. Тя се нуждаеше от него. Нямаше да си прости ако не я спаси. “Ще те спася каквото и да ми струва. Ще те отведа при семейството ти.” – казваше погледът му щом срещна нейния. Търпението на Амерас се изчерпа. Стисна ръцете си в юмрук.

- Ако я нараниш, няма да ти го простя, Тарес! - каза Амерас, изваждайки меча си, а след това го насочи до гушата му. – Ще убиеш своя господар и брат заради дивачка? 
- Не си в позиция да отправяш заплахи, големи ми братко! Още една дума и ще се простиш с главата си. 
- Какво очакваш от мен да направя? Предател! – накъсано рече възрастният мъж. Сега той беше този, който се страхуваше. Амерас искаше точно това. “Точно така. Моли се за живота си, големи братко. ” – мислеше си. 
- Пусни я! И се закълни, че няма я да докоснеш, нито ще нараниш нейните близки! Закълни се! – извика, притискайки острието на меча все повече. Гласът му беше студен и рязък. На лицето му се четеше ярост.
- Заклевам се! Заклевам се! Няма да търся отмъщение. Нека си върви! Отведи я! – на пресекулки каза Тарес, треперещ.

Амерас плавно го заведе до момичето за да свали веригите. В момента, в който го направи, младият войник придърпа детето към себе си, хвана го за ръката и бързо излязоха навън…

 

*
След като дойде на себе си, конника обърна погледа си към Улан. Той вървеше мълчаливо с наведена глава. “Навярно се е почувствал виновен” – помисли си Амерас. 
Още пътуваха. Слънцето напичаше все по-силно и по-силно. - Ах, каква беля си отворих! Шения! Ще си платиш. – извика той с ироничен тон…

 

***

  Беше около три часа следобед. Каелина беше отпред на верандата, седнала на каменните стълби. Наоколо беше тихо. Беше напълно сама. Рано сутрин Лен и баща им бяха излезли и кой знае кога щяха да се върнат.

С всеки изминал ден, теглото върху плещите на самотния баща ставаше все по-тежко. Денем и нощем той се трудеше в работилницата, създавайки с ръцете си изящни съдове и прибори. За него, грънчарството не беше просто занаят, който се предаваше в семейството от баща на син. Не бе само начин на живот. Това беше неговата страст, неговият дар от Създателката. Да създава нещо красиво и единствено по рода си, също като Нея. От всички краища на Мераска* дохождаха за да се насладят на изкуството му. От дребни до богати търговци идваха при него. А понякога, се случваше и аристократи да го навестят.


  Грънчарницата беше неговият втори дом. След смъртта на неговата съпруга Карена, цялата отговорност падна върху него. Но, той не се тревожеше за това. Напротив. В началото беше непосилно да го направи. Сякаш духът му се сломяваше малко по-малко. Беше готов да се предаде. Да спре да се бори. Месеци наред проклинаше обстоятелствата довели до смъртта на неговата любима. Мразеше се. Болестта и беше лечима, но лекарствата, които можеха да я спасят бяха твърде скъпи за едно бедно семейство. Гневът към висшето общество се превърна в дълбока ненавист, но желанието да отмъсти отшумя с времето. Каелина и малкият Лен бяха тези, които му върнаха желанието да се бори. Те бяха неговата вечна опора. Знаеше, че животът е несправедлив и суров. В моменти на отчаяние си спомняше топлата усмивка на дъщеря си. Изпълваше душата му със спокойствие. Така както Карена някога. С годините Каелина все повече заприличваше на нея. И това някак запълваше празнината…

 

~ “Не закъснявайте, татко, Лен…” – промълви Каелина, изправяйки се. ~

 

***
- Отрови ли са я? – с причудлив глас каза Ферхарес.
- Така смятаме. Няма друго обяснение. – отвърна лечителят. - Свободен сте. И помнете – все едно не сте идвали тук. - Разбрано.

Без повече приказки, лекарят напусна покоите на Зофия. Ферхарес стоеше до прозореца и наблюдаваше спящото и тяло. Беше умислен. “Кой би могъл да го стори незабелязано?”. Чувстваше се обезпокоен. Всякакви мисли връхлитаха съзнанието му. В този момент чу някой да пристъпва тихо зад него. Обърна се и видя, че е Анен.
- Какво правиш?
- Трябваше да ви повикам. – отвърна Анен.
- Какво има? 
- Безпокоя се за господарката Аннамест.
- Тя добре ли е? 
- Тези дни се държи някак странно. Нещо тревожи ума и. Прислугите казват, че отказва да се храни. Не излиза от покоите си и е наредила да не бъде обезпокоявана. – сподели младото момче. – Ще отида при нея. Не се тревожи. – отвърна Ферхарес, потупвайки го по рамото...

 

 

Следва продължение...

 

» next part...

© Нина Чалъкова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Радвам се за отзива, Мариана! Малко по-малко ще ви запознавам с героите, тъй като всеки един от тях е трудна личност Добрите неща изискват време. Ще дам всичко от себе си в следващите части! Още веднъж, благодаря!
  • Благодаря за отзива, Надежда!
  • Интересно започва.
Random works
: ??:??