Като всяка Коледа Пешо се зае да украсява празника.

Сипа си първата чашка. Която обикновено оставаше и последна. След като я гаврътнеше, Пешо не си губеше времето с дреболии, а направо надигаше шишето. Едно, че е ергономично – пести време и усилия, второ – глътката от гърлото на бутилката е хем по-обемна, хем по-напоителна…

Натам следваше украсата на елхата. Ако я имашеь де. А една елха струваше… Абе, бая глътки…

Освен това – нямаше деца в стаята, че и в къщата. То и в цялото село бяха останали две-три, ама баш за празниците родителите ги бяха прибрали в града барабар с бабите и дядовците, така че…

Не, Пешо имаше деца. Поне по документи. Само дето едното се обади сутринта от САЩ, а другото щеше да звънне привечер от Германия. Да му кажат, че са добре, че внуците питат за него /на чужд език ли?/, че лятос ще дойдат на море тук, щото е по-евтино и пътем ще се отбият за няколко часа…

Жена му и за толкова нямаше да дойде. Жена му, защото нямаха развод, но и нея я нямаше. Не, че преди беше тук.

Да, де – остави след себе си стари рокли, някакви гащи и мазила, но спомени никакви. Нормална жена беше – искаше си семейството, обаче без досадния съпруг. Някак си – ако можеше сутрин да го прибира в шкафа, а вечер да го вади и, след малко забавление, отново да го окачи вътре…

Нормална жена – можеше с часове да подпира унесено прахосмукачката, бавно да простира на двора, спокойно да мие пода… Като кокошка, страдаща от пипка. Даже по-бавно…

На стари години се сприятели с библиотекарката. Цона Парясницата. Дето не намери свестен мъж – официално трима я парясаха, неофициално поне десетина я пробваха, но не всеки чеп пасва на стара бъчва…

Та покрай оная жена му взе някои книжки от селското читалище. Две-три от тях Пешо беше чел още в осми клас, подгонен от хормона – „Любовните приключения на ателие „Мирет“, „Улица „Хавър“, „Един живот“ и други учебници по женска география.

Оная сега ги откри, припомни си как се сглобяват думи в изречения и почна успоредно с това да въздиша по сериалите. Цяла нощ му светеше, докато накрая взе една чанта и замина за града. Искала да живее…

Което, все пак, беше крачка от летаргията й.

Пешо не пострада битово. И без това жена му не готвеше – все била на диета. Особена диета – издържаше я само, защото всеки обяд сядаше в крайпътното ханче на картофки, бира и панирани кашкавалчета. А Пешо караше по зърнената диета – каквото зърне… Което тренираше очите, тъй като в празен хладилник трудно се вижда ядене…

Но – устиска. И сега даже беше по-сит – нямаше кой да му прибира пенсията…

Елхата – ясно, виртуална. Обаче – украса някаква?

И взе да сипе върху виртуалното дръвче спомени… Шарени, прокъсани, изкривени…

Мислеше да поръси данъчни бележки, касови бонове, заплахи от електрически, водни и какви ли още не айдушки фирми, ама не искаше да усмърдява празника…

Когато отпуши второто шише, невидимите гирлянди се развяваха из цялата къща, наоколо седяха някогашните образи на жената и децата, представите за невидяните внуци, цветната красива картинка на щастливото бъдеще…

Ох, що зелев сок щеше да отиде утре…