Пешовите празнични гирлянди
Като всяка Коледа Пешо се зае да украсява празника.
Сипа си първата чашка. Която обикновено оставаше и последна. След като я гаврътнеше, Пешо не си губеше времето с дреболии, а направо надигаше шишето. Едно, че е ергономично – пести време и усилия, второ – глътката от гърлото на бутилката е хем по-обемна, хем по-напоителна…
Натам следваше украсата на елхата. Ако я имашеь де. А една елха струваше… Абе, бая глътки…
Освен това – нямаше деца в стаята, че и в къщата. То и в цялото село бяха останали две-три, ама баш за празниците родителите ги бяха прибрали в града барабар с бабите и дядовците, така че…
Не, Пешо имаше деца. Поне по документи. Само дето едното се обади сутринта от САЩ, а другото щеше да звънне привечер от Германия. Да му кажат, че са добре, че внуците питат за него /на чужд език ли?/, че лятос ще дойдат на море тук, щото е по-евтино и пътем ще се отбият за няколко часа…
Жена му и за толкова нямаше да дойде. Жена му, защото нямаха развод, но и нея я нямаше. Не, че преди беше тук.
Да, де – остави след себе си стари рокли, някакви гащи и мазила, но спомени никакви. Нормална жена беше – искаше си семейството, обаче без досадния съпруг. Някак си – ако можеше сутрин да го прибира в шкафа, а вечер да го вади и, след малко забавление, отново да го окачи вътре…
Нормална жена – можеше с часове да подпира унесено прахосмукачката, бавно да простира на двора, спокойно да мие пода… Като кокошка, страдаща от пипка. Даже по-бавно…
На стари години се сприятели с библиотекарката. Цона Парясницата. Дето не намери свестен мъж – официално трима я парясаха, неофициално поне десетина я пробваха, но не всеки чеп пасва на стара бъчва…
Та покрай оная жена му взе някои книжки от селското читалище. Две-три от тях Пешо беше чел още в осми клас, подгонен от хормона – „Любовните приключения на ателие „Мирет“, „Улица „Хавър“, „Един живот“ и други учебници по женска география.
Оная сега ги откри, припомни си как се сглобяват думи в изречения и почна успоредно с това да въздиша по сериалите. Цяла нощ му светеше, докато накрая взе една чанта и замина за града. Искала да живее…
Което, все пак, беше крачка от летаргията й.
Пешо не пострада битово. И без това жена му не готвеше – все била на диета. Особена диета – издържаше я само, защото всеки обяд сядаше в крайпътното ханче на картофки, бира и панирани кашкавалчета. А Пешо караше по зърнената диета – каквото зърне… Което тренираше очите, тъй като в празен хладилник трудно се вижда ядене…
Но – устиска. И сега даже беше по-сит – нямаше кой да му прибира пенсията…
Елхата – ясно, виртуална. Обаче – украса някаква?
И взе да сипе върху виртуалното дръвче спомени… Шарени, прокъсани, изкривени…
Мислеше да поръси данъчни бележки, касови бонове, заплахи от електрически, водни и какви ли още не айдушки фирми, ама не искаше да усмърдява празника…
Когато отпуши второто шише, невидимите гирлянди се развяваха из цялата къща, наоколо седяха някогашните образи на жената и децата, представите за невидяните внуци, цветната красива картинка на щастливото бъдеще…
Ох, що зелев сок щеше да отиде утре…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Коновски Всички права запазени
