Песъчинките се прераждат в перли
„Човешките взаимоотношения са като пясъка, който държим в ръка, докато и малкото не бъде разсипано..."
Немирните детски ръчички загребваха шепи от златистия пясък, обрамчващ като с корона морската шир...
- Мамо, виж как изтича пясъкът между пръстите ми! Мога ли да преброя песъчинките? - питаше с наивност детето.
- Никой не може! - обръщаше топъл поглед към него майка му. - Вятърът ще ги разпилее преди да си започнал. Безсмислено е да опитваш... Отвори ръчичките си! Не задържай песъчинките, нека се понесат свободно, нека ги погали слънцето...
...
Да, но хората не знаеха, че пуснеха ли ни, ние загивахме... Свободни за тях, но не и живи повече... Нарушаваше се целостта ни, хармонията, на която се опирахме... Защото ние сме нетрайни като еднодневките, а животът ни е толкова лесно разрушим... Вятърът ни грабваше от родните брегове и ни отнасяше неизвестно къде... Очаквахме нищото, неизвестността...
Хиляди пъти си задавах въпроса, дали ако не съществувах, щеше ли да се наруши нещо... Да ме няма... да ме разпилее вятърът... Не се нарушаваше нищо, когато отнасяха братята и сестрите ми, а и сега не очаквах фатални последици...
Един ден отнесоха и мен. Докато се опомня, се бях озовала на дъното на морето... Чувах в себе си шепнещия глас на водата...
- От къде идваш? - питаше с любопитство тя.
- От горе.
- Не се ли страхуваш от нищото?
- Не! - казвах смело аз.
- Явно си получила най-ценното там горе...?
- Най-ценното, което усетих в себе си, беше онзи детски стремеж да бъда опозната и обичана... Почувствах се значима, въпреки че бях песъчинка. Дори и една от многото, аз щях да бъда преброена с любов, заедно с другите... Винаги съм изпитвала непреодолимото желание да ме няма... но в онзи миг не трябваше да се изплъзвам от любящата детска ръка... Осъзнах обаче, че хората непрестанно се стремят към свобода, към извисяване над битийното. Те са щастливи, когато летят, а ние - когато сме единни, когато означаваме нещо за другия... Не мога да обвинявам детето, че е решило да ми даде от своето щастие... Може би щях да съм щастлива, завършена и пълноценна, едва когато се осмислеше предназначението ми...
- Всеки може да продължи! - казваше с тайнственост водата.
- Но накъде? - питах объркано аз.
- Ако някой пожелае щастието ти, значи вече се опитва да осмисли пътя ти напред, да те обезсмърти...
- Ако не достигна моето щастие?
- Все едно... Важно е, че си опитала, че си приела онзи път на осмислянето на живота и взаимоотношенията там горе... Не бива да напускаш пътя, дори да не достигнеш щастието... Трябва да те има... а осмислиш ли се, ще израснеш... Песъчинките се прераждат в перли...
© Петя Стефанова All rights reserved.
