Пилешка супа от крилца

       Питате ме в кое ресторантско меню можете да я намерите пилешка супа от крилца ли? Готвачът е с мангъровска шапка, вярва в здравословното хранене и препоръчва пиенето на много течности. А, да не забравя - и редовно отваряне на прозореца за проветряване. Помагало на мозъка да диша!

        Аз не го послушах. Не изядох докрай мамината пилешка супа, този път сготвена само от крилца, че да хвръкне някъде надалече болестта от мен. (А как обожавах тази мамина вкуснотия още от дете!) Усетих, че в гърлото ми заседна някакво малко кокалче от крилцето мангъровско, не разбрало, че с това ще съсипе експлоатационните качества на телевизионните му речи...

        И ето ме - на... Вместо да си лежа на широката спалня вкъщи, ме стовариха посреднощ на едно походно легло в коридора на ковид отделението. Покрай мен прелитат непознати извънземни, та се чудя на кой свят съм. Може и от треската да е, яко ме тресе... На гърдите ми някой е сложил една торба цимент, сигурно, за да ме застопори  до плочките на стената. Не знае ли, че дори ръката си не мога да вдигна? Системата е успокоила капковото си нападение и ме е подкарало на сън. Три нощи подред не съм спала. Но ме е страх, че ме дебне онзи - безкрайния сън - и сега тези космонавти покрай мен може би ще ме подготвят за излитането. Много народ заминава всеки ден към звездите. Не че съм следила непрекъснато таблиците с подскачащи нагоре цифри. Казах ви вече, че бях от хората, които вярваха в чудодейната сила на препоръчаната от доцента пилешка супа. А за ваксина не давах и една дума да ми издумат. Но сега ме е страх! Малки са ми дечицата, рано ми е да ставам астронавт! Некролозите, разлепени по входовете около нас направиха очите на страха ми още по-големи. Изпратихме баба Милкана от входа вдясно... И лудото Ленче изпратихме, дето все по пазарите ходеше. Без маска, като мен... Но не ми е до тях сега. Мога да пожелая само лек път на душите им, друго не съм в състояние да сторя.

       - А в състояние ли сте, като ви подкрепя санитарката, да се преместите в осма стая - там се освободи преждевременно едно  легло? - задава ми въпрос зад стените на скафандъра си един глас, който така е деформиран, че трудно може да се разбере на мъж или на жена е. Само очите, уморени от натрупаното безсъние, ми подсказват с извитите си мигли своята кукленска принадлежност.

       "Осма стая, галактическо число!" Това моя мисъл ли беше или някой ми я подшушна? Свличам се с тежестта на две торби цимент в краката на нисичката санитарка и тя е принудена да потърси помощ от един доброволец, за да ме принесат до леглото. В стаята сме четири. Я виж ти, можела съм и на прага на изтощението да броя! Не напразно съм щерка на учител по математика. Тихо е и се учудвам колко безшумна е центрофугата на болестта. Чува се само шумоленето на кислородните апарати и отвреме навреме мъчителна, задушаваща кашлица. Тежестта на гърдите ми не е намаляла, само дето правя неуспешни опити да свикна с нея. Замаяна съм и не мога да се зарадвам дори на това, че лежа в нормално легло. Ако въобще може да се нарече така, щом през няколко дни на него умира следващия, повярвал в лечебната пилешка супа на доцентчето и приел, че дегизацията му зад маската ще отива повече на един престъпник.

       Влизат на визитация. От къде намират сили да бъдат толкова внимателни при това нечовешко натоварване - не знам.

       - Ремдесивирът свърши, но до обяд очакваме новите опаковки! - докладва стегнато старшата сестра.

       - При тези пациенти първата седмица от лечението е изтървана и на тях няма да е нужен. Продължаваме да ги включваме към апаратурата за кислородна терапия - отговаря ѝ лекарката и излизат.

        Жената от съседното легло, опитала да задържи кашлицата си, докато те са тук, вече е почервеняла и не може да си вземе дъх... Санитарката само открехва вратата да види какво се случва и се затичва към манепулационната. В коридора се разнася тревожният ѝ глас:

      - Сестра, бързо, че жената от осма второ ще колабира!

      Аз забивам поглед в тавана и си мисля за тези от телевизионния екран, които ни успокояват, че ситуацията е овладяна и че нищо не липсва на болниците. После затварям очи и си представям вкусната мамина  супа, на която, наивницата аз, възлагах толкова много чудодейни надежди. Вече в просъница, виждам и лицето на титулования медик, тръгнал да  лекува с чайчета и пилешки бульон малките ни птичи мозъци. Радвам се, че не доизядох пустото последно крилце в чинията си. Защото то с един замах можеше не да ме излекува, а прекомерната ми  вяра в него  да направи така, че да отлетя на оня свят. Запази ме, Боже, и дай сили на всички болни да оздравеят!