Мъжът се обърна. Беше в черен униформен костюм с нашивки на първи пилот. Беше хубав и стегнат. Часът беше 12:44, 1991 г. София.

          Тръгна. Не погледна зад него нито летището, нито пистите за излитане, нито строените самолети,  нито слънцето, което се отразяваше в малките им прозорчета, нито небето, нито си взе с някого довиждане. Не усети дори миризмата на напечената писта и затопления керосин. Нищо, просто тръгна. Краката му крачеха сами, те знаеха пътя, толкова години крачеше все по тоя път... все по тоя път. Униформената шапка висеше в едната му ръка. Над главата му забръмча самолет.  Той не вдигна глава и така ги познаваше всички мотори и марки, стари и нови. Само за секунди затвори очи. Таблото и стрелките се забиха в мозъка му. Двете му слепоочия запулсираха силно и главата на секундата му се разцепи. Зави му се свят и небето изчезна. Едно врабче прелетя покрай него със страшна скорост. Изключи. Точно така, както хиляди, хиляди, хиляди пъти беше изключвал мощните двигатели на... на самолета си. Краката му безпогрешно го отведоха вкъщи. Влезе и за първи път в живота си не усети, че се е прибрал у дома си. Просто влезе, заключи и остави връзката с ключовете да виси на вратата. Не се събу и не се съблече. Само дръпна завесите, плътно покри прозорците и извади бутилка пиене, дори не погледна какво е. Седна на дивана, отвори бутилката и отпи. Голяма глътка. Дълбока. Паренето дойде отпосле и той повтори. Болката му намаля. Продължи да държи за гърлото бутилката в едната си ръка, в другата капачката. Пи дълго. От там нататък не помнеше как я допи.

         Само, само си спомни как излетя. Първия път.

         Първи двигател – чисто от първи двигател.

         Втори двигател – чисто от втори двигател.

         Трети двигател – чисто от трети двигател.

         Излетяхте в 18 секунда... приятен полет.

         Той летеше!

         Той летеше!

След онова училище, което ти взима и майчиното мляко, след всичките му скокове и зверски тренировки, след огромното му желание да полети. Той летеше! Пулс, завъртване, устройства и стрелки, рулиране, излитане и приземяване. Полет. Той летеше и се радваше, като дете! Нито веднъж в живота си не се запита защо избра летенето. Нито веднъж в живота си не каза „Майната ти, огромна птицо”. Нито веднъж в живота си не се запита дали го беше мечтал, сънувал, искал... просто го прие и му се отдаде. Дори сърцето си раздели на тези 3 двигатели, I-ви, II-ри, и III-ти и живота. Чак очите му станаха сини, като небето, и само там горе цветовете се сливаха и това истински го успокояваше. Единствено то съществуваше за него и оная огромна сребърна машина. Красива и летяща.

         Заболя го. Някъде около сърцето. Искаше си го това летене и това си беше! Изкефи се на себе си, че нито веднъж не се издъни. Благодари на Господ и на себе си, че излезе железен. Устата му пресъхна, както след полет. Надигна бутилката и отпи поредната голяма глътка. Преглътна. Мина над облаците и заплува в свои води. Цар беше. Машината го слушаше безпогрешно, подчиняваше му се с невероятно удоволствие, облаците се отдръпваха, или ако не успееха, той цепеше право през тях. Полет за милиони. Това той го можеше. Закле се в ей тия облаци, в ей тия 3 мотора. В себе си. Сля се. Сля се с това над земята и се научи да гледа живота отгоре. От небето. Коства му всичко. Всичко! Остана му едното летене, едната писта, и един самолет. Неговият самолет. Дръпна лоста. Мамка му! Превключи. I-ви полет, II-ри, 20-ти, 200, отдавна престана да ги брои. Каца почти на всички летища. И излита. Повечето ги познаваше, като петте си пръста. Просто си го биваше в занаята. Беше от първите обучени кучета, обучени до лудост. После стана стар вълк. Небето толкова  добре го познаваше вече, че го приемаше като един от орлите. Орелът.  Париж „Орли” – опита се да се усмихне. Главата го заболя още по-силно, той стана и си отвори втора бутилка. Тъмнината леко прозираше, като онова кацане без радар. В Танзания.

          Успя, копелето! Като по учебник. Какво точно кацане направи само, право по пистата. Засмя се. Усети, че устата му пак е пресъхнала и надигна бутилката. Това май е коняк – му мина през главата, като светкавица изпречила се на пътя му. Мъглата в „Хийтроу”... как закръжи отгоре, като пиле, на което му бяха съборили гнездото с малките. Как само се въртя, но уцели пистата.  Копеле излезна. Тренирано, копеле! После, после дойде жената. Единствената... единствената, която... запъна се на думата... която съм обичал. Обичах самолета си, слушалките си и таблото, колесника, двете си разперени крила, моторите, обичах въздуха, вятъра от перките, миризмата на асфалта, онова леко друсане, капките по стъклата, счупения си колесник в Перу, как само изкърти асфалта. И пак оцеля. Само се изпоти, не за себе си, за хората зад него. Обичах, обичах бабуните по моето летище.  Софийското -  отпи голяма глътка.  Бразилия, огромна красота... и цветен полет... Сладко кацане на моето летище. Въздухът още отгоре, от хиляди километра напълваше гърдите му с мирис на тополи и на кестени, отвисоко виждаше стърнищата на софийското поле, сърцето леко усилваше пулса, нещо започваше да го тегли и кацането ставаше от само себе си. Като оня плавния  плонж, който направи по корем в Риад. Не му трепна окото, само малко по-силно се раздруса и си ожули корема. Вечерта сложи ръка на корема ù. Усети, че е гладък и топъл, коприна. Пожела я. Като летенето. И тогава се извисиха, извисиха, летяха над облаците, високо, високо нагоре и... и там той я облада. После пак сложи ръка на корема ù. Утрото така ги завари. В полет. Гърлото му пак пресъхна. Отвори друга бутилка и пак отпи голяма глътка. Заби се право надолу. В главата му забучаха двигателите. И трите. Слепоочията му запулсираха.

            Чакаше ли го още?! И тази вечер. Само, само... видя я отдалече. Целуна я.     Тя хвана ръката му. Той я прегърна, притисна я до себе си и така  изпълни своя най-добър среднощен полет. Направо се изстреля в Космоса. Брилянтен полет. После дълго се смяха. На сутринта стана и направи кафето. От пакетчетата от самолета. И тогава за първи път се уплаши. В сърцето му се беше запалил четвърти двигател. Заслуша се. Разтърка слепоочието си, стана и запали лампата. Погледна си часовника... дата 21. Включи телевизора и дръпна завесите. Навън валеше. Видя дъжда, но не погледна небето. То не съществуваше. Земята се беше оголила. Отдалече чу бученето на двигател, веднага го позна, за миг хвана лоста. Започна да брои. Седмица... втора, от деня, в който му казаха, че го съкращават от БГА „Балкан”. В обедната почивка. Обърка се. Видя празните бутилки, натъркаляни по пода, между тях  капачките, прокара ръка по костюма си, едното копче го нямаше и той задържа ръката си там. С другата ръка отпусна докрай вратовръзката си с малкия герб, после, после я сви в юмрук и с всичка сила я заби в строените си безброй малки самолетчета на рафта. Те изреваха като запален мотор. Цялата му ръка се раздра, кръвта потече силно, закапа по празните бутилки, нахвърляни по земята, по обърнатите нагоре капачки, по натъркаляните безброй малки самолетчета. Закапа, закапа по черния униформен костюм с нашивки на първи пилот.

                                                                                      Стефка Галева

                                                                                      гр. Сандански

                                                                                      2010 г.