Писмо

Здравей, скъпа моя ПАЛЛОМА! Върнах се! Най-накрая се прибрах от незабравимия екзотичен остров на Хри...! От няколко дни съм у дома, но суетенето около мен, разправиите с багажа ми и посрещането на гости не престават. Откраднах си мъничко време и с нетърпение извадих стария ключ, който бях скрила между третата редица камъни, образували естествен отвор в стената, за да се усамотя и да драсна няколко реда. Разкъсах зеления бръшлян, закриващ вратата на моята тайна градина. С треперещи пръсти и затворени очи пристъпих към вътрешността ù. О, Боже, бях забравила колко е красиво това кътче с двете си плачещи брези, свели клони една до друга, с дивите цветя и с уханните билки. Повдигнах  надиплените поли на зелената си тюркоазена рокля и се отправих към люлката от ковано желязо. В същата, непокътната от времето, двете с теб полюшквахме мечтите си, бъбрехме, стояхме, кръстосали  крака с часове. Това бяха нашите мигове. Като че ли бе вчера, и същевременно бе изминала цяла вечност. О, времена...
 Извини ме за блуждаещата ми от тема в тема мисъл, прескачаща от моята  градина до любимия ми остров, на който останах повече от година. Като че ли се намират на една ръка разстояние...  
 Мила приятелко, горя от нетърпение да се видим!
Моля те, моля те, час по-скоро да осъществим тази наша среща. Апропо, дано не те стресне външният ми вид! Като се погледна в огледалото, виждам, че доста съм потъмняла от слънцето, косите ми са поизсветлели,  а по страните ми са се появили лунички, но... съм си същата лудетина.
 Беше невероятно преживяване, ала носталгията по дома ме върна у дома. Тук, където царствено почиват уютът, спокойствието и изрядността.
 Палома, когато отново се видим, ще ти разкажа за буреносните облаци, които морето подпираше с необятната си синина. За омайните нощни звуци на прибоя, оставили отпечатък в съзнанието ми. А колко са хубави утрините, окъпани в морската влага, правещи кладенчета от стъпките ми  по брега. 
 Пиша ти всичко това с надежда да почувствам отново топлата ти ръка, а лъчезарната ти усмивка да изгрее отново  пред мен. О, забравих! Знаеш ли, отново нося онази масивна златна огърлица с огромния бисер по средата, макар че си въобразявам, че малко ми стяга или по-скоро, че някак си ме задушава. Не зная до кога ще издържа, защото авантюристичният ми дух ми нашепва да не се задържам прекалено дълго на едно и също място. Пращам ти белия гълъб, който ни служеше дълги години, за да ти донесе вестите от мен час по-скоро. Запечатвам писмото с хиляди въздушни целувки, нека окрилят нашия вестоносец.                                                    

Вечно  твоя приятелка Белла!