Писмо до любовта

Ти бе стон. Ти бе вопъл. Ти бе самота. Ти бе нищо. Ти бе красота. Ти бе нежност. Ти беше съвършенство. Ти бе всичко. 

Ти мени постоянно своите лица. А коя си сега ? Какво си сега? Къде си сега ? 

През годините те познавах и такава и инаква. Бях до теб винаги, дори и тогава, когато най-малко имах нужда от теб. А ти винаги ме изоставяше, дори тогава, когато най-много имах нужда от теб. 

Ти си тази, която ме кара да се усмихвам. Тази, която ме подтиква да правя велики неща. Ти си послевкусът на щастие в цялото ми тяло. Но и ти си тази, която най-много помрачава мислите ми. Тази, която ме докарва до безсилие и отчаяние. Тази, чийто горчиво-пиперлив вкус изгаря вътрешностите ми.

 Благодаря ти за всичко, което си и което не си. За всичко, което ме научи да правя и да не правя. Надявам се да се срещнем някой ден, когато и двамата еднакво имаме нужда един от друг.