Ти бе стон. Ти бе вопъл. Ти бе самота. Ти бе нищо. Ти бе красота. Ти бе нежност. Ти беше съвършенство. Ти бе всичко. 

Ти мени постоянно своите лица. А коя си сега ? Какво си сега? Къде си сега ? 

През годините те познавах и такава и инаква. Бях до теб винаги, дори и тогава, когато най-малко имах нужда от теб. А ти винаги ме изоставяше, дори тогава, когато най-много имах нужда от теб. 

Ти си тази, която ме кара да се усмихвам. Тази, която ме подтиква да правя велики неща. Ти си послевкусът на щастие в цялото ми тяло. Но и ти си тази, която най-много помрачава мислите ми. Тази, която ме докарва до безсилие и отчаяние. Тази, чийто горчиво-пиперлив вкус изгаря вътрешностите ми.

 Благодаря ти за всичко, което си и което не си. За всичко, което ме научи да правя и да не правя. Надявам се да се срещнем някой ден, когато и двамата еднакво имаме нужда един от друг.