Писмо до себе си
Исках да си взема пишеща машина. Или просто да извадя някоя от гаража на дядо. Или просто да заема една на приятел. Толкова са старомодни, естествени, сякаш думите оживяват, танцуват и какво ли още не. Но какво щях да напиша? Имам ли какво толкова да кажа?
Всичко ми убягва. Не мога да намеря начин да опиша дори нещо толкова просто. Не намирам думи, поезията е толкова... лишена от всякакъв смисъл, поне моята. Опитите ми се провалят. Възхищавам се как някои хора само с една дума засядат в душата и мислите. И боксуваш на място. Как да им отвърнеш? Всичко е толкова относително, нереално. Мога да напиша каквато и да е дума сега, поредица от букви, и то може да означава нещо, все пак езикът е измислен. Кой ще ми каже, че е грешно? Кое е грешно? Как определяш правилното? Защо е правилно то? Защо грешното е неприемливо? Защо е грешно? Какво всъщност означава тази дума? Не търся обяснение, а може би просто правилните думи за чувствата, които изпитвам. Само така мога да се освободя от тях, нали?
Жалко.
Без обич,
никога твоя
© Слънчоглед All rights reserved.
